Александър Дюма - Тримата мускетари

Цялата останала покъщнина показваше, че човекът, в чиято стая се намира, се занимаваше с естествени науки — имаше стъкленици, пълни със змии, надписани с названието на видовете, сушени гущери блестяха като изумруди, поставени в големи рамки от черно дърво, и накрая китки диви билки, благоуханни и навярно надарени със свойства, непознати за обикновените хора, бяха окачени на тавана и висяха по ъглите на стаята.

При това никакво семейство, никакви слуги — високият мъж живееше сам в тази къща.

Атос хвърли студен и равнодушен поглед върху всички предмети, които току-що споменахме, и по покана на човека, заради когото беше дошъл, седна до него.

Тогава той му обясни причината на своето посещение и каква услуга искаше от него. Но едва му изложи молбата си и непознатият, който стоеше прав пред мускетаря, се отдръпна ужасен и отказа. Тогава Атос извади от джоба си малък лист, на който бяха написани два реда, скрепени с подпис и с печат, и ги показа на непознатия, който тъй преждевременно проявяваше такова отвращение. Високият мъж едва прочете двата реда, видя подписа и позна печата и се поклони в знак, че няма вече никакво възражение и че е готов да се подчини.

Атос не искаше нищо повече — той стана, поздрави и излезе. Тръгна по същия път, по който беше дошъл, прибра се в странноприемницата и се затвори в стаята си.

Призори д’Артанян влезе в стаята му и го попита какво трябва да правят.

— Ще чакаме — отвърна Атос.

След малко игуменката на манастира съобщи на мускетарите, че погребението ще стане по обяд. А за убийцата нямало никакво известие. Открили бяха само, че е избягала през градината по пясъка имаше следи от нейните стъпки и бяха намерили вратата затворена, а ключът беше изчезнал.

В определения час лорд Уинтър и четиримата приятели отидоха в манастира. Всички камбани биеха, параклисът беше отворен, а решетката на клироса беше затворена. Сред клироса бе изложено тялото на жертвата, облечена в одеждите си на послушница. От двете страни на клироса и зад решетките, откъдето се влизаше в манастира, стояха всички кармелитки, които слушаха оттам божията служба и сливаха песните си с песните на свещениците, без да виждат миряните и без да бъдат виждани от тях.

На вратата на параклиса д’Артанян почувствува, че пак губи смелостта си; той се обърна да потърси Атос, но Атос беше изчезнал.

Верен на задачата си да отмъсти, Атос бе накарал да го заведат в градината и там, на пясъка, като проследи леките стъпки на жената, която беше оставяла кървава диря навсякъде, където беше минала, той стигна до портата, която водеше към гората, накара да му я отворят и потъна в гората.

Тогава всичките му съмнения се потвърдиха; пътят, по който колата беше изчезнала, заобикаляше гората. Атос вървя известно време по пътя, устремил поглед в земята; леки кървави петна от рана, нанесена на човека, който придружаваше колата като куриер, или на някой от конете, бяха нашарили пътя. На около три четвърти левги, на петдесет крачки от Фестюбер, се виждаше по-голямо кърваво петно; почвата беше утъпкана от конете. Между гората и това изобличаващо място, малко отвъд разровената земя, се виждаше същата следа от малки стъпки, както в градината; колата беше спирала.

На това място милейди беше излязла от гората и се беше качила в колата.

Доволен от откритието, което потвърждаваше всичките му подозрения, Атос се върна в странноприемницата и намери Планше, който го очакваше с нетърпение.

Предвижданията на Атос се оправдаха.

Планше тръгнал по пътя, забелязал както Атос кървавите петна, познал както Атос мястото, където бяха спирали конете; но той продължил по-нататък от Атос, така че в селото Фестюбер, като пиел в една странноприемница, научил, без да има нужда да разпитва, че предния ден към осем и половина вечерта един ранен мъж, който придружавал една жена — тя пътувала с пощенска кола, — бил принуден да спре, тъй като не можел да продължи по-нататък. Раняването се приписвало на крадци, които спрели колата в гората. Мъжът останал в селото, жената сменила конете и продължила пътя си.

Планше тръгнал да търси пощальона, който карал колата, и го намерил. Той бил закарал дамата до Фромел, а от Фромел тя заминала за Армантиер. Планше тръгнал по един пряк път и в седем часа сутринта бил в Армантиер.

Там имало само една странноприемница, при пощата. Планше се представил като слуга без работа, който търси място. Не разговарял и десет минути с прислугата в страноприемницата и узнал, че една жена пристигнала сама в единадесет часа вечерта, наела стая, повикала съдържателя на странноприемницата и му казала, че желае да прекара известно време в околността.