Александър Дюма - Тримата мускетари

Един прозорец беше осветен.

— Стигнахме — обяви Атос.

В този миг човек, легнал в един трап, стана — беше Мускетон; той посочи с пръст осветения прозорец.

— Там е — рече той.

— А Базен? — запита Атос.

— Докато аз пазех прозореца, той пазеше вратата.

— Добре — каза Атос, — вие всички сте верни слуги.

Атос слезе от коня си, подаде поводите на Гримо и пристъпи към прозореца, а на останалите направи знак да свърнат към вратата.

Малката къща беше оградена с жив плет, висок две-три стъпки. Атос прескочи плета и отиде до прозореца, който нямаше капаци, но малките перденца, които го закриваха до половината, бяха плътно дръпнати.

Той се качи на каменния перваз, за да може да надникне над перденцата.

При светлината на лампата той видя жена, загърната с тъмна мантия, седнала на столче пред угасващ огън; беше се облакътила на обикновена маса и подпираше глава с двете си ръце, бели като слонова кост.

Не се виждаше лицето й, но зловеща усмивка пробягна по устните на Атос; не можеше да има съмнение, беше тази, която той търсеше.

В този миг изцвили кон. Милейди дигна глава, видя бледото лице на Атос, долепено до стъклото, и нададе вик.

Атос разбра, че го е познала, блъсна с коляно и с ръка прозореца, прозорецът се отвори, стъклата се счупиха.

И Атос като дух на отмъщението скочи в стаята.

Милейди изтича към вратата и я отвори, но на прага стоеше д’Артанян, по-блед и още по-страшен от Атос.

Милейди извика и отстъпи. Д’Артанян, като мислеше, че тя има някаква възможност да избяга и в страха си да не им се изплъзне, извади пистолета си от пояса, но Атос дигна ръка.

— Приберете оръжието си, д’Артанян — рече той. — Тази жена трябва да бъде осъдена, а не убита. Почакай още малко, д’Артанян, и ще бъдеш удовлетворен. Влезте, господа.

Д’Артанян го послуша, тъй като Атос имаше тържествен глас и властни движения на съдия, изпратен от самия бог. След д’Артанян влязоха Портос, Арамис, лорд Уинтър и мъжът с червената мантия.

Четиримата слуги пазеха вратата и прозореца.

Милейди беше паднала на стола си с протегнати ръце, сякаш искаше да прогони страшното видение; като забеляза девера си, тя нададе страшен вик.

— Какво искате? — извика милейди.

— Ние търсим — каза Атос — Шарлота Бексън, която се наричаше най-напред контеса дьо Ла Фер, после лейди Уинтър, баронеса Шефилд.

— Аз съм, аз съм! — прошепна тя извън себе си от ужас. — Какво искате от мене?

— Ние искаме да ви съдим за вашите престъпления — отвърна Атос. — Вие сте свободна да се защищавате, оправдайте се, ако можете. Господин д’Артанян, вие пръв ще обвинявате.

Д’Артанян излезе напред.

— Пред бога и пред хората — подзе той — обвинявам тази жена в отравянето на Констанс Бонасийо, която почина снощи.

Той се обърна към Портос и Арамис.

— Ние потвърждаваме — казаха в един глас двамата мускетари.

Д’Артанян продължи:

— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че се опита да отрови мене самия с вино, което ми изпрати от Вилроа с лъжливо писмо, с което искаше да ме убеди, че виното е изпратено от приятелите ми. Бог ме спаси, но вместо мене умря друг човек, който се наричаше Бризмон.

— Ние потвърждаваме — казаха със същия глас Портос и Арамис.

— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че ме подтиквала да убия барон дьо Вард и понеже никой от присъствуващите не може да потвърди достоверността на това обвинение, поддържам го лично аз.

— Аз свърших.

И д’Артанян мина от другата страна на стаята, при Портос и Арамис.

— Ваш ред е, милорд! — каза Атос. Лордът се приближи.

— Пред бога и пред хората — заяви той — обвинявам тая жена, че накара да убият Бъкингамския дук.

— Бъкингамският дук убит!? — викнаха в един глас всички присъствуващи.

— Да — отговори лордът, — убит! Като получих писмото, с което ме предупреждавахте, аз заповядах да арестуват тая жена и оставих да я пази един честен служител. Тя поквари този човек, сложи му кинжал в ръката, накара го да убие дука и в този миг може би Фелтън заплаща с главата си престъплението на тая фурия.

Съдиите потрепераха при разкриването на тези още неизвестни престъпления.

— Това не е всичко — продължи лорд Уинтър. — Брат ми, който ви беше направил своя наследница, умря за три часа от някаква странна болест, която оставя синкави петна по цялото тяло. Снахо, от какво умря мъжът ви?

— Ужас! — извикаха Портос и Арамис.

— Убийца на Бъкингам, убийца на Фелтън, убийца на моя брат, аз искам правосъдие срещу вас и заявявам, че ако не го получа, аз сам ще го извърша.