Александър Дюма - Тримата мускетари

Като стигна сред Лис, той спря лодката, надвеси товара си над реката и извика високо:

— Да се изпълни божието правосъдие!

И пусна трупа в най-дълбоката вода, която веднага се затвори над него.

След три дни четиримата мускетари се прибраха в Париж. Те не бяха пресрочили отпуска си и още същата вечер отидоха да направят обичайното си посещение у господин дьо Тревил.

— Е, господа — запита ги храбрият капитан, — добре ли се забавлявахте през разходката си?

— Отлично! — отвърна Атос от свое име и от името на другарите си.

На шести следния месец, верен на обещанието, което беше дал на кардинала, да напусне Париж и да се върне в Ла Рошел, кралят излезе от столицата, още напълно замаян от вестта, която се беше пръснала, че Бъкингам е убит.

Макар и предупредена, че мъжът, когото толкова много обичаше, е изложен на опасност, кралицата не искаше да повярва, когато й съобщиха за смъртта му. Тя дори извика непредпазливо:

— Не е истина! Той току-що ми писа!

Но на другия ден трябваше да повярва в тая съдбоносна вест — Ла Порт, задържан като всички в Англия по заповед на Чарлз I, пристигна и донесе последния предсмъртен подарък, който Бъкингам изпращаше на кралицата.

Радостта на краля беше много голяма — той не се постара да я скрие и дори умишлено я изразяваше пред кралицата.

Като всички слабохарактерни хора Луи XIII не беше великодушен.

Но скоро кралят стана пак мрачен и неразположен. Челото му не се проясняваше задълго. Чувствуваше, че като се върне в лагера, ще поеме пак робството си, и все пак се връщаше.

Кардиналът беше за него омайваща змия, а той — птичката, която прелита от клон на клон, без да може да й избегне.

Завръщането към Ла Рошел беше много тъжно. Особено нашите четирима приятели караха другарите си да се чудят. Пътуваха заедно, един до друг, с мрачен поглед и наведени глави. Само Атос повдигаше от време на време широкото си чело. Мълния бляскаше в очите му, горчива усмивка пробягваше по устните му, после и той като приятелите си отново потъваше в мисли.

Когато свитата пристигнеше в някой град, четиримата приятели завеждаха краля в жилището му и се прибираха в стаите си или в някоя затънтена кръчма, където нито играеха, нито пиеха. Говореха само тихо, като се озъртаха някой да не ги слуша.

Един ден, когато кралят се спря на пътя за лов със соколи и четиримата приятели по навик, вместо да следят лова, се отбиха в една кръчма на самия път, някакъв мъж, който препускаше с всички сили от Ла Рошел, се спря на вратата, за да изпие чаша вино, и хвърли поглед вътре в стаята, където седяха четиримата мускетари.

— Хей, господин д’Артанян! — извика той. — Вие сте, нали?

Д’Артанян дигна глава и извика радостно. Този мъж, когото наричаше свой призрак, беше непознатият от Мьон, от улица Гробарска и от Арас.

Д’Артанян изтегли шпагата си и се спусна към вратата.

Но този път, вместо да побегне, непознатият скочи от коня си и тръгна срещу д’Артанян.

— Ах, господине — извика момъкът, — най-после ви намерих! Този път няма да ми избягате!

— Нямам такова намерение, господине, тъй като този път аз ви търсех. В името на краля арестувам ви. Трябва да ми предадете шпагата си, господине, и то без съпротива. Отнася се до главата ви, предупреждавам ви.

— Кой сте вие? — запита д’Артанян, като отпусна шпагата си, но без да я предаде.

— Аз съм кавалерът дьо Рошфор — отвърна непознатият, — телохранител на господин кардинал дьо Ришельо, и имам заповед да ви заведа при негово високопреосвещенство.

— Ние се връщаме при негово високопреосвещенство, господин кавалере — намеси се Атос, като се приближи, — и вие ще приемете думата на господин д’Артанян, че той няма да избяга, а ще отиде право в Ла Рошел.

— Трябва да го предам в ръцете на стражата, която ще го заведе в лагера.

— Ние ще му бъдем стража, господине, даваме честната си дума на благородници. Но даваме също честната си дума на благородници — добави Атос, като сбърчи вежди, — че господин д’Артанян няма да се отдели от нас.

Кавалерът дьо Рошфор се обърна и видя, че Портос и Арамис са застанали между него и вратата — той разбра, че е в ръцете на тези четирима мъже.

— Господа — каза той, — ако господин д’Артанян иска да ми предаде шпагата си и присъедини честната си дума към вашите, ще приема обещанието ви да заведете господин д’Артанян в главната квартира на негово високопреосвещенство господин кардинала.

— Давам ви честната си дума, господине — отвърна д’Артанян, — а ето и шпагата ми.