Александър Дюма - Тримата мускетари

— Това много ме улеснява, господа — добави Рошфор, — тъй като трябва да продължа пътя си.

— Ако отивате да се срещнете с милейди — забеляза студено Атос, — излишно е, няма да я намерите.

— Какво се е случило с нея? — запита бързо Рошфор.

— Върнете се в лагера и ще узнаете.

Рошфор се позамисли, после, понеже бяха само на един ден път от Сюржер, където кардиналът щеше да посрещне краля, реши да последва съвета на Атос и да се върне с тях.

Освен това завръщането му даваше и едно предимство, да бди сам над пленника си.

Тръгнаха пак на път.

На другия ден в три часа следобед стигнаха в Сюржер. Кардиналът чакаше там Луи XIII. Министърът и кралят си размениха много любезности, поздравиха се за щастливия случай, който избавяше Франция от упорития враг, който бунтуваше срещу нея цяла Европа. След това кардиналът, предупреден от Рошфор, че д’Артанян е арестуван, бързаше да го види, затова се сбогува с краля, като го покани да разгледа на следния ден работите на дигата, които бяха привършени.

Като се прибираше вечерта в щаба си при моста Ла Пиер, кардиналът видя пред вратата на къщата, в която живееше, д’Артанян изправен без шпага и тримата мускетари въоръжени.

Този път, понеже силата беше на негова страна, той ги погледна строго и даде знак с поглед и с ръка на д’Артанян да го последва.

Д’Артанян се подчини.

— Чакаме те, д’Артанян — каза Атос достатъчно високо, за да го чуе кардиналът.

Негово високопреосвещенство сбърчи вежди, спря се за миг, после продължи пътя си, без да промълви нито дума.

Д’Артанян влезе след кардинала. Вратата зад д’Артанян беше охранявана.

Негово високопреосвещенство влезе в стаята, която му служеше за кабинет, и даде знак на Рошфор да въведе младия мускетар.

Рошфор изпълни поръчката и се оттегли.

Д’Артанян остана сам с кардинала; това беше второто му свиждане с Ришельо, а по-късно си признаваше, че бил твърдо убеден, че ще бъде последното.

Ришельо остана прав, облегнат на камината — между него и д’Артанян се намираше маса.

— Господине — подзе кардиналът, — вие сте арестуван по моя заповед.

— Казаха ми, монсеньор,

— Знаете ли защо?

— Не, монсеньор, защото единственото нещо, за което бих могъл да бъда арестуван, не ви е известно още, ваше високопреосвещенство.

Ришельо погледна втренчено младия човек.

— Как! — рече той. — Какво означава това?

— Ако благоволите, монсеньор, да ми кажете най-напред какви престъпления ми приписват, аз ще ви кажа после какво съм извършил.

— Приписват ви престъпления, заради които са падали по-знатни глави от вашата, господине! — отговори кардиналът.

— Какви, монсеньор? — запита д’Артанян със спокойствие, което зачуди самия кардинал.

— Обвиняват ви, че сте били във връзка с враговете на кралството, обвиняват ви, че сте открили държавни тайни, обвиняват ви, че сте се опитали да провалите плановете на своя военачалник.

— А кой ме обвинява в това, монсеньор? — попита д’Артанян, който подозираше, че обвинението бе дошло от милейди. — Една жена, жигосана от правосъдието на страната, една жена, която се е омъжила за един мъж във Франция и за друг в Англия, една жена, която е отровила втория си мъж и се опита да отрови и мене самия!

— Какво говорите, господине? — извика учуден кардиналът. — За коя жена говорите така?

— За милейди Уинтър — отвърна д’Артанян. — Да, за милейди Уинтър, чиито престъпления навярно вие, ваше високопреосвещенство, не сте знаели, когато сте я удостоили с доверието си.

— Господине — каза кардиналът, — ако милейди Уинтър е извършила престъпленията, които изредихте, тя ще бъде наказана.

— Тя е наказана, монсеньор.

— И кой я наказа?

— Ние.

— В затвора ли е?

— Тя е мъртва.

— Мъртва! — повтори кардиналът, който не можеше да повярва на ушите си. — Мъртва! Казахте, че е мъртва, нали?

— Тя се опита три пъти да ме убие и аз й простих; но тя уби жената, която обичах. Тогава аз и приятелите ми я заловихме, съдихме я и я осъдихме.

И д’Артанян разказа за отравянето на госпожа Бонасийо в кармелитския манастир в Бетюн, за съда в самотната къща и за изпълнението на присъдата на брега на река Лис.

Тръпка пробягна по цялото тяло на кардинала, който все пак не потреперваше лесно.

Но изведнъж, сякаш под влиянието на някаква скрита мисъл, мрачното дотогава лице на негово високопреосвещенство се разведри полека-лека и стана съвсем ясно.

— И така — продължи кардиналът с кротък глас, който беше в противоречие със суровите му думи — вие сте си присвоили правата на съдии, без да мислите, че тези, които наказват, без да имат правото да наказват, са убийци!