Александър Дюма - Тримата мускетари

Революционните събития през 1830 година увличат и Дюма. Периодът на юлската монархия е време на народни вълнения и републикански въстания, смазвани жестоко от господствуващата власт. Дюма се присъединява към опозицията, която протестира срещу реакционния режим на Луи Филип, и през 1832 година участвува в походите на генерал Ламарк, които довеждат до републиканското въстание на 5 и 6 юли, потушено с войска. След това писателят е принуден временно да напусне Париж и да замине за Швейцария. Когато се завръща в родината си, той отново се посвещава на литературно творчество с необикновено усърдие.

През 1836 година Дюма издава първия си роман от замисления цикъл исторически произведения, които трябвало да отразят най-значителните събития от историята на Франция през XV-XVI век — „Изабел Баварска“.

В същото време Дюма проявява изключителен интерес към Русия и пише историческия роман „Записки на учителя по фехтовка, или Осемнадесет месеца в С. Петербург“ (1840), посветен на живота на декабристите И. В. Аненков и неговата съпруга П. Е. Аненкова. Макар и в това произведение на френския писател да е допуснато свободно боравене с историческите факти, трагичната съдба на декабристите е показана в истинска светлина и е пропита от дълбоко чувство на състрадание към жертвите на царския произвол.

Романът „Записки на учителя по фехтовка“ бил забранен от царската цензура за публикуване в Русия и за пръв път бил напечатан в руски превод едва през 1925 година.

Разцветът на писателската дейност на Дюма настъпва към средата на 40-те години и е свързан с появяването на новия жанр — роман подлистник. В тия години парижките вестници, за да привлекат по-широк кръг читатели, започват да печатат на малки откъси забавни романи. Между вестниците възниква силна конкуренция. Издатели и редактори в стремежа си на всяка цена да повишат тиража на изданията привличат за сътрудници известни писатели. В „Преса“ печатат свои произведения Балзак, Йожени Сю, Ф. Сулпе, Скриб и др. В този вестник работи и Дюма, който публикува романи и критически статии; Виктор Юго редактира отдела „Обществен живот“; Теофил Готие завежда отдела за литература и изкуство; Пол Лакура оглавява библиографския отдел.

Известни писатели подписват договори с издателите и се обвързват с твърди срокове. Ежедневно сто хиляди читатели очакват продълженията на увлекателните романи и това обстоятелство регламентира труда на романистите.

Белински сполучливо нарича Франция от 40-те години „Отечество на всемогъщата преса“. Тази преса за дълги години привлича Александър Дюма, най-големия майстор на романа подлистник, който именно тогава пише най-известните си произведения: „Тримата мускетари“ (1844) с две продължения — „След двадесет години“ (1845) и „След десет години или виконт дьо Бражелон“ (1848–1850), „Граф Монте Кристо“ (1844–1845), „Кралица Марго“, „Рицарят от Мезон-Руж“ (1846), „Мадам дьо Монсоро“ (1846), „Двете Диани“ (1846), „Четиридесет и пети“ (1848). През 50-те години Дюма значително се отклонява от предишните си романтични истории и пише редица посредствени исторически романи.

Не трябва да се заблуждаваме и да мислим, че трудът на писателя бил лек. Той полагал върховни усилия, „работел до смърт“, за да може в определения час да завърши поредната глава „подлистник“. Биографите и изследователите на творчеството на Дюма пишат за огромното трудолюбие на писателя, за умението му да работи при всякакви условия.

„Дюма изключително се гордеел с бързината на работата си“ — отбелязва френският литературовед Д’Алмера, — „пък и е имал право за това. И в същото време му липсвали обичайното прилежание и редовност в писането, присъщи на ония чиновници от литературата, които всеки ден изпълняват точно определена работа. Случвало се по цели дни да не се докосвал до перото, а после, подгонен от необходимостта, стремейки се да навакса загубеното време, пишел по дванадесет или по петнадесет часа наред и дори повече. По една жилетка, лете и зиме, сутрин и вечер, потен, задъхан, димящ като вулкан пред изригване, той работел денонощно на крайчеца на масата, сред шум, постоянно прекъсван от гости, никога не отказвал да ги приеме, разговарял с тях, а после, когато си отивали, отново се захващал със започнатата страница, сцена от пиесата или глава от романа. Той творил с наслада; четял на глас диалозите, за да ги направи по-естествени, възникващи от само себе си. От време на време се чувало как се смее. Неговите произведения му доставяли удоволствие на него самия. Вероятно затова са доставяли удоволствие и на другите.“