Джеймс Клавел - Търговска къща

— Благодаря, инспекторе. Иска ми се… благодаря.

Армстронг кимна на Дънрос и понечи да тръгне.

— Робърт, онази пратка беше ли доставена на Ло Ву?

Престори се на замислен.

— Да, да, предполагам — забеляза облекчението му.

— Благодаря. Можеш ли да ме изчакаш за момент? Бих искал да ми разкажеш.

— Разбира се — отговори Армстронг. — Ще бъда отвън.

Като останаха сами, Дънрос й подаде тънък лист.

— Това е банков чек за 750 000 щатски долара. Бях ти купил акции на „Струан“ на 9.50 и ги продадох на 28.

— Какво?

— Ами, нали бях обещал да купя акции на 9.50. Твоят дял от сделката възлиза на 3/4 милиона долара. „Струан“ спечели милиони. Аз също, както и Филип, и Дайан, бях включил и тях.

Кейси не можа да схване:

— Извинявай, не разбирам.

Той се усмихна и й обясни наново, като добави:

— Има и още един чек — за четвърт милион щатски долара, дела ти в покупката на Универсалните магазини.

Тя ахна:

— Не ти вярвам.

Лицето му се озари от мимолетна усмивка:

— Да. След месец ще получиш още 3/4 милиона. А след два месеца ще можем да ти предоставим още половин милион долара при нужда.

Зад нея в кабината на „Янки 2“ Джанели включи първия реактивен мотор. Той се завъртя с рев.

— Това ще те оправи ли? — попита Дънрос.

Устата й се отвори, но отначало не можа да каже нищо, после попита:

— Четвърт милион?

— Да. Всъщност цял — от двата чека. Между другото, не забравяй, че сега ти си тай-пан на „Пар-Кон“. Това е истинският подарък на Линк за теб. Тай-пан. Парите не са важни — той й се усмихна и рязко я прегърна. — Успех, Кейси. Ще се видим след месец. Нали?

И вторият мотор изрева.

— Един милион щатски долара?

— Да. Ще кажа на Даусън да ти даде някакъв съвет за данъците. Тъй като печалбата ти е в хонконгски долари, съм сигурен, че има законни начини да се избягнат — а не да се заобиколят — данъците.

И друг мотор се събуди.

Тя го гледаше онемяла. Вратата на чакалнята за ВИП пътници се отвори и влезе висок жизнерадостен мъж.

— Здравей, Йан. Казаха ми, че мога да те намеря тук.

— Здравей, Дейв. Кейси, това е братовчед ми Дейвид Макструан.

Кейси го изгледа безизразно и леко му се усмихна, без в действителност да го забелязва.

— Здравейте. Но, Йан, ти сериозно — сериозно ли го каза?

— Разбира се — и последният мотор заработи с трясък. — Май трябва вече да се качваш! До другия месец!

— Какво? О, но аз, да, до скоро! — тя пъхна зашеметена плика в чантата си, обърна се и излезе.

Те я изпроводиха с поглед нагоре по стълбичката.

— Значи това е прословутата Кейси — каза замислено Дейвид Макструан. Той беше висок колкото Дънрос, но няколко години по-млад от него, червенокос, със странно полегати, почти азиатски, макар и зелени, очи, с много уморен вид на лицето, по-голямата част от трите по-малки пръста на лявата му ръка липсваха, прерязани от ремъците на парашута му.

— Да. Да, това е Камелиен Сирануш Чолок.

— Страхотна е!

— Повече от това. Мисли за нея като за Хег.

Макструан подсвирна.

— Толкова ли е добра?

— Може и да стане, ако има кой да я научи.

На борда на самолета Свенсен затвори вратата на кабината и я заключи.

— Искаш ли нещо, Кейси? — попита той меко, силно обезпокоен за нея.

— Не — отговори безпомощно тя. — Просто ме остави, Свен. Ще, ще те повикам, ако ми потрябва нещо. Става ли?

— Разбира се — той затвори вратата.

Вече беше сама. Закопча сковано колана си и погледна през люка. Зърна през сълзи Дънрос и другия мъж, чието име не запомни, да й махат за сбогом. Тя им махна в отговор, но те не я видяха.

Луната се скри в облак. Моторите набраха скорост, самолетът потегли, излезе на пистата и се издигна с вой в черното небе, като се изкачваше стръмно нагоре. Кейси не забеляза нищо, в главата й още се блъскаха думите на Дънрос, като ту я разкъсваха на парчета, ту я събираха в едно цяло.

Тай-пан. Това е истинският подарък на Линк за теб, й каза той. Тай-пан, парите са без значение.

Да, да, вярно, но…

Но…

Какво й каза първия път на борсата Линк? Не беше ли:

— Който и от тях да победи — Горнт или Дънрос, ние ще спечелим. И в двата случая ставаме „Ноубъл хаус“ — заради което сме и тук.

Изведнъж й просветна. Умът й се проясни. Сълзите й секнаха.

„Ето какво е искал той в действителност — помисли си с нарастващо вълнение Кейси. — Ние да станем «Ноубъл хаус». Разбира се. Може би точно това мога да направя аз в отплата, да превърна мечтата му в негова епитафия — «Ноубъл хаус».“