Джеймс Клавел: Търговска къща

Е, Бог да ми е на помощ, но се кълна, че той няма да ме победи. Аз ще съумея да защитя Линк въпреки всичко.

Забрави за това копеле, Кейси. Остави бъдещите битки, мисли за настоящето. Какво ще нравиш с Орланда? Линк, Линк я харесваше — може би дори я обичаше. Обичаше ли я? Не знам. И вече никога няма да узная.

Орланда.

Дали да не отида да я видя?“

Орланда седеше на тъмно в стаята си в хотел „Мандарин“ и гледаше навън в нощта. Мъката й се бе уталожила.

— Джос за Линк — повтори си тя за стохиляден път. — Джос. Сега всичко е като преди. И трябва да започна отначало. Боговете пак ми се изсмяха. Но може би ще имам и друга възможност. Има и други мъже… О, Боже! Не се притеснявай, всичко ще бъде както преди. Куилън ме успокои, че ще продължи издръж…

Телефонът рязко иззвъня и тя се стресна.

— Ало?

— Орланда? Аз съм Кейси — Орланда изпъна гръб от изненада. — Тази вечер си заминавам, но преди това исках да те видя. Възможно ли е? Долу, във фоайето съм.

Обаждаше се съперничката й? Защо? За да злорадства ли? Но те и двете загубиха.

— Да, Кейси — отвърна тя колебливо. — Ще се качиш ли? Тук е по-спокойно. 363-а стая.

— Разбира се. 363.

Орланда светна лампата и се втурна в банята да погледне лицето си. По него личаха следи от тъга и неотдавнашни сълзи — но не и годините й. Един гребен на косата и малко грим. Нищо друго не й беше необходимо. Все още.

„Престани! Старостта е неизбежна! Бъди азиатка! Не го забравяй.“

Обу се. Чакането й се стори много дълго. Сърцето й биеше ускорено. Чу звънеца. Вратата се отвори. Всяка от двете жени видя неутешимата скръб на другата.

— Влез, Кейси.

— Благодаря.

Стаята не беше голяма. Кейси забеляза два малки куфара, поставени чинно до леглото.

— И ти ли заминаваш? — стори й се, че гласът й идва от безкрайно далеч.

— Да. Да, отивам при едни приятели на родителите ми. Хотелът е малко скъпичък за мен. Тези хора ми казаха, че мога да остана у тях, докато си намеря друга квартира. Седни.

— Но нали имаш застраховка?

Орланда премигна:

— Застраховка ли? Не, не, едва ли. Никога не съм… не, нямам.

Кейси въздъхна:

— Значи си загубила всичко?

— Джос — вдигна рамене Орланда. — Това няма значение. Имам малко пари в банката и… Ще се оправя.

Видя мъката по лицето на Кейси и съчувствието й преля.

— Кейси — каза бързо тя, — що се отнася до Линк. Аз не се опитвах да го впримча, нямах лоши намерения. Но го обичах и щях да направя всичко възможно да се омъжа за него, но честно, и искрено вярвам, че щях да му бъда чудесна съпруга, щях да положа всички усилия да бъда най-добрата, наистина. Действително го обичах и… — Орланда отново вдигна леко рамене по своя характерен начин. — Ти знаеш. Съжалявам.

— Да, да, знам. Няма защо да се извиняваш.

— Първия път, когато те видях, в Абърдийн, в нощта на пожара — продължи Орланда — си помислих колко е глупав Линк, а може би и ти, че не… — тя въздъхна. — Може би си права, Кейси, че няма за какво да говорим. Още повече сега.

Сълзите й отново потекоха. А като ги видя, Кейси също се просълзи.

Двете жени поседяха така за секунда. После Кейси извади книжна салфетка и си избърса очите, чувстваше се отвратително, не беше стигнала до никакъв извод, искаше й се да свърши по-бързо това, което беше започнала. Извади един плик.

— Ето ти чек. За 10 хиляди щатски долара. Помис…

Орланда въздъхна:

— Не ми трябват парите ти! Не искам нищо от…

— Не са от мен. От Линк са. Чуй ме — предаде й разказа на Дънрос за Бартлет. Без да скрива нищо. Като се разкъсваше цялата, докато повтаряше думите му. — Ето какво е казал Линк. Мисля, че ти си тази, за която е искал да се ожени. Може би греша. Не знам. Но той вероятно би искал да имаш малко готови… някаква сигурност.

Орланда си помисли, че сърцето й ще се пръсне от тази ирония на съдбата.

— Линк е помолил тай-пана да му стане кум? Така ли?

— Да.

— И е искал ние двете да бъдем приятелки?

— Да — отговори Кейси, без да е уверена, че постъпва правилно, така, както би искал Линк. Но като седеше сега тук и гледаше това красиво нежно момиче с големи очи, идеална фигура и изящна кожа, която нямаше нужда от никакъв грим, тя отново си каза, че не може да обвинява нито нея, нито Линк. „Грешката беше моя, изцяло моя. И аз съм сигурна, че той не би я оставил без средства. Значи и аз не мога. Заради него. Линк е искал да станем приятелки. Може би ще успеем.“

— Защо да не опитаме? — предложи тя. — Виж, Хонконг не е място за тебе. Защо не заминеш някъде другаде?