Джеймс Клавел: Вихрушка

книга шеста от "АЗИАТСКА САГА"

В планините Загрос: залез-слънце.

Слънцето докосна хоризонта и човекът уморено дръпна юздите на коня си, доволен, че е дошло време за молитва.

Казваше се Хусаин Ковиси, беше як иранец на тридесет и четири години, със светла кожа и много черни очи и брада. През рамото му висеше съветски автомат АК–47, Беше се навлякъл срещу студа. Носеше бял тюрбан и изпоцапани от пътуването тъмни дрехи, груб номадски кашкайски овчи кожух, запасан над тях, и износени ботуши. Ушите му бяха закрити и той не можа да чуе далечния вой на приближаващия се реактивен хеликоптер. Зад него уморената товарна камила дръпна оглавника и спря — искаше храна и почивка. Той разсеяно я наруга и слезе.

На тази височина, почти 2500 метра, въздухът беше рядък и студен, много студен, земята бе покрита с дълбок сняг, който вятърът натрупваше на преспи и правеше пътя хлъзгав и коварен. Под него към далечните долини се виеше малко известен планински път чак до Исфахан, където беше ходил. Напред пътят правеше опасни завои нагоре през канарите, после към други долини, обърнати към Персийския залив и към град Ковис, където той беше роден, където живееше сега и от който беше взел името си, когато стана молла.

Не обръщаше внимание на опасността, и на студа. Опасността за него беше също толкова прозрачна, колкото и въздухът.

„Сякаш отново съм чергар — мислеше си той, — баща ни ни води като в онези стари времена, когато всички кашкайски племена можеха да се скитат от зимните до летните пасбища, за всеки мъж по един кон и една пушка и стада, за да се изхранваме, многобройни стада от овце, кози и камили, жените незабулени, племената ни живееха свободни, както прадедите ни реди хиляди години, неподвластни на никого, освен на Божията воля — старите времена, които свършиха преди няма и шестдесет години — каза си той и гневът му нарасна — свършиха, когато Реза хан, това новозабогатяло парвеню, узурпира трона с помощта на мръсните англичани и се провъзгласи за Реза шах, първия от шаховете Пахлави, а после с подкрепата на казашкия си полк ни обузда и се опита да ни заличи.

Божа работа е, че неговите нечестиви английски господари навреме го унижиха и изгониха, за да умре забравен, Божа работа е, че шах Мохамад беше принуден да избяга преди няколко дни, Божа работа е, че Хомейни се завърна, за да поведе Неговата революция, воля Божия е, че утре или вдругиден аз ще стана мъченик, Божие удоволствие е, че ще бъдем пометени от Неговата вихрушка и че настъпва денят, когато ще се уредят сметките с всички лакеи на шаха и всички чужденци.“

Хеликоптерът сега беше по-близо, но той все още не го чуваше, воят на бурния вятър заглушаваше звука. Доволен, той извади молитвеното си килимче и го простря на снега — гърбът още го болеше от ударите с камшик — после загреба шепа сняг. Ритуално изми ръцете и лицето си, подготвяйки се за Четвъртата молитва за деня, после се обърна на югозапад към Свещения град Мека, който беше на хиляди мили оттук в Саудитска Арабия, и отдаде мислите си на Бога.

— Аллах-ул акбар, Аллах-ул акбар, ла иллах илла Аллах… — След като повтори Шахадата, той се просна и се остави арабските думи да го обгърнат: Бог е най-велик, Бог е най-велик. Няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк. Бог е най-велик, Бог е най-велик, няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк…