Джеймс Клавел - Вихрушка

— Гледай хребета и се приготви да заобиколиш отново. Спусни се към земята и лети ниско. Внимавай!

Хребетът беше малко над тях и се приближаваше прекалено бързо. Гавалан видя зъберите на скалите право на пътя си, едва успя да ги заобиколи и бурен порив го тласна опасно близо до отвесната стена на пролома. Отърваха се на милиметри. Мръсните думи в слушалките възвърнаха самообладанието му. После видя отпред дърветата и скалите и внезапния край на пролома и разбра, че са загубени. Изведнъж времето сякаш спря.

— Боже Гос…

— Рязко наляво… виж скалата!

Скот почувствува, че краката и ръцете му се подчиняват, и видя как хеликоптерът завива покрай скалите на сантиметри, насочва се към дърветата, минава над тях и излиза на открито.

— Кацни ей там, колкото можеш по-бързо.

Той зяпна Локхарт, стомахът му още бе свит на кълбо.

— Какво?

— Разбира се. По-добре да хвърлим едно око да го огледаме — отговори Локхарт припряно. Съжаляваше, че не пилотира той. — Счу ми се, че нещо се откъсна.

— И на мен. Какво ще кажеш за колесника, може да се е счупил?

— Просто зависни. Аз ще се измъкна навън и ще го проверя, след това, ако всичко е наред, кацни и аз ще направя бърза проверка. Така е по-безопасно: един Господ знае дали куршумите не са закачили някой маслопровод, или скъсали кабел.

Локхарт видя, че Скот откъсва очи от откритото пространство, за да огледа пътниците си.

— Да вървят по дяволите! За Бога, аз ще се оправя с тях — тросна се той. — Съсредоточи се за кацането.

Видя как младият мъж почервеня, но се подчини. После, опитвайки се да преодолее повдигането, се обърна, очаквайки да види всичко опръскано с кръв и вътрешности и някой да вика, а виковете да се давят в шума на двигателите; знаеше, че не може да направи нищо, докато не стигнат до някакво убежище и не кацнат, винаги на първо място безопасното кацане.

За негово огромно облекчение тримата мъже на задната седалка — двама механици и още един пилот, не изглеждаха ранени, въпреки че се бяха свили долу, а Джордън, механикът, точно зад Скот, беше пребледнял и стискаше главата си с ръце. Локхарт се обърна напред.

Сега бяха само на петнадесетина метра, подхождаха добре и бързо. Повърхността беше замръзнала, бяла и равна, без издатини от тревата, снегът бе навян на преспи по края. Очевидно добър избор. Достатъчно място да маневрират и да кацнат. Но как да преценят дълбочината на снега и нивото на земята под него? Локхарт знаеше какво би направил, ако пилотираше. Но не управляваше, не беше капитанът, въпреки че беше старши.

— Добре са там отзад, Скот.

— Слава Богу — каза Скот Гавалан. — Готов ли си да излезеш?

— Как ти изглежда повърхността?

Скот усети предупреждението в гласа на Локхарт, веднага преустанови кацането, добави газ и зависна. „Господи — помисли си той, почти ужасен от глупостта си, — ако Том не ме беше сръгал, щях да кацна там и един Господ знае, колко е дълбок снегът и какво има отдолу!“ Задържа машината на тридесет метра и огледа планинската местност.

— Благодаря, Том. Какво ще кажеш за ей там?

Новото открито пространство беше по-малко, на стотина метра от тях, оттатък долината, по-ниско, с добра възможност да се измъкнат, ако се наложеше, и защитено от вятъра. Земята беше почти без сняг, неравна, но ставаше.

— И на мен ми изглежда по-добре. — Локхарт дръпна едната си слушалка и погледна назад. — Хей, Жан-Люк — надвика той двигателите, — добре ли си?

— Да. Счу ми се, че нещо се откъсва.

— И на нас. Джордън, добре ли си?

— Разбира се, всичко ми е на място, за Бога — извика сърдито Джордън — слабият, жилав австралиец, и тръсна глава като куче. — Само дето си цапардосах скапаната глава! Шибани куршуми! Нали Скот каза, че всичко щяло да се оправи, като си отиде проклетият шах и се върне проклетият Хомейни! Кво му е по-доброто? Сега тези проклетници стрелят по нас! Никога досега не са го правили какво, по дяволите, им става?

— По дяволите, откъде да знам? Може да е някой смахнат. Не сваляйте коланите, аз ще отида да погледна. Ако колесникът е добре, ще кацнем и двамата с Род можете да направите проверка.

— Как е шибаното налягане на маслото? — извика Джордън.

— На зелено.

Локхарт се облегна назад и автоматично огледа приборите, местността, небето; наляво, надясно, нагоре, надолу. Снижаваха се плавно, оставаха им шестдесетина метра. Чу в слушалките как Гавалан си мърмори нещо.

— Направи го добре, Скот.

— Да-да, много добре. — Младият мъж се мъчеше да говори спокойно. — Насмалко щяха да ме свалят. Направо се парализирах, като ни улучиха куршумите, а ако не беше ти, щяхме да си отидем.