Джеймс Клавел: Търговска къща

Всеки момент щеше да заплаче.

„Толкова време има до излитането — помисли си Кейси. — Багажът ми е събран и изпратен на летището. Освободих стаята си в хотела, платих всички сметки и пак ми остава толкова много време.“

За секунда си помисли да спре колата и да тръгне пеш, но тогава щеше да стане по-лошо, нямаше да има никакво уединение, никаква защита, а се чувстваше толкова нещастна.

„И все пак аз трябва да изляза, трябва да остана сама, трябва. О, Боже, Линк, горкият Линк.“

— Лим — извика импулсивно тя, — карай към Върха.

— Миси?

— Просто се изкачи на Върха, до терасата. Моля те — примоли се тя, като полагаше отчаяни усилия да говори нормално. — Не съм била там. Искам да го видя, преди да тръгна. Моля те.

— Да, миси.

Кейси се отпусна назад и притвори очи, за да спре сълзите, които се лееха беззвучно.

Слънцето скоро щеше да залезе.

В двете посоки на моста до Ло Ву, централното селище на границата между колонията и Китай течаха обичайните потоци от хора. Мостът се простираше над едно плитко кално поточе бе дълъг едва 50 ярда. От двата му края имаше постове, имиграционен контрол и митници, а по средата — подвижна бариера. Там стояха двама полицаи от Хонконг и двама войници от КНР. Пресичаха го две жп линии.

Някога между Кантон и Хонконг постоянно се движеха влакове, но сега те спираха от двете страни на моста и пътниците минаваха границата пеш. А влаковете се връщаха по обратния път. Товарните влакове от Китай минаваха без проблем. Повечето пъти.

Стотици местни жители пресичаха ежедневно границата като нещо най-обикновено на път за нивите или работните си места, които от поколения насам бяха разположени от двете й страни. Тези погранични хора бяха жилаво и подозрително племе, което мразеше промените и вмешателството, мразеше униформите и особено полицаите, мразеше и всякакви чужденци. Както всички китайци, те считаха за чужденец всеки, който не беше от тяхното село. За тях границата не съществуваше и никога не можеше да я има.

Мостът при Ло Ву беше едно от най-невралгичните места в цял Китай — наред с другите два гранични пункта. Първият до Мау Кам То, представляваше разнебитено, мостче над същия този поток, който течеше по продължение почти на цялата граница — по него ежедневно прекарваха добитък и товари със зеленчуци. Последният, най-източен пункт се намираше до рибарското селище Тау Кок. Там границата не беше отбелязана, но по взаимно съгласие се приемаше, че минава по средата на единствената улица на селото.

Това бяха допирните точки на Китай със Запада. Навсякъде другаде съществуваха най-щателен контрол и проверка — и от двете страни на границата. Напрежението и поведението на караула обикновено служеше за барометър.

Днес при Ло Ву стражите от страната на КНР бяха неспокойни. Това изнервяше и хонконгските им колеги, които не знаеха какво да очакват — ненадейно затваряне на границата или може би внезапно нападение, като миналата година: колонията беше напълно зависима от капризите на Китай.

— Така си е — промърмори инспектор Смит. Той бе изпратен със специална задача тук и чакаше неловко недалеч от полицейския участък, който бе дискретно отдръпнат на сто ярда от истинската граница, за да не обиди или предизвика вълни на напрежение в отсрещната страна.

„За Бога — помисли си инспекторът, — какви вълни? Една пръдня в Лондон би докарала милиони бежанци насам — ако властите оттатък границата решат, че този лек полъх представлява обида за достойнството на Китай.“

— Хайде де, за Бога — промърмори нетърпеливо Смит, кафявата риза бе залепнала за гърба му, погледът му не се откъсваше от шосето за Хонконг. То беше цялото в локви и се губеше в далечината след един завой.

Видя приближаващата се полицейска кола и тръгна да я посрещне с огромно облекчение. От нея слезе Армстронг. А после и Брайън Куок. Смит отдаде чест на Армстронг с бастунчето си, за да скрие изненадата си. Брайън Куок в цивилни дрехи. Погледът му беше странно разсеян и уплашен.

— Здравей, Робърт — поздрави Смит.

— Здравей. Извинявай, че закъсняхме — отговори Армстронг.

— Само няколко минути. Всъщност знаех за залез-слънце.

Смит присви очи и погледна на запад. Слънцето още не беше залязло. Обърна се пак към Брайън Куок. Трудно му беше да скрие презрението си. Високият хубав китаец извади пакет цигари. Предложи му го с треперещи ръце.

— Не, благодаря — отказа студено Смит. Армстронг обаче си взе.