Джеймс Клавел - Търговска къща

— Аз знам много добре какво рискувам — прекъсна го с неприятно стържещ глас Дънрос. — А вие?

— Сър?

— Това е Китай. И тук стават много интересни неща. Да не си мислите, че съм толкова глупав и ще успеете да ме баламосате с някаква си древна легенда?

Младежът поклати глава, в гърлото му бе заседнала буца.

— Не. Въобще не сте глупав, тай-пан. Но ако представя монетата, вие ще изпълните услугата, която поискам.

— Каква е тя?

— Първо бих искал да разбера дали… дали сте убеден, че това действително е една от четирите монети. Аз съм сигурен.

— Настина ли?

— Да, сър.

— Тази монета е била открадната от Филип Чен!

Пол Чой го погледна изненадан, но се овладя.

— Това беше монетата на Фор Фингър. Не знам за никаква кражба. Знам само, че я получих от баща си. Тя беше негова.

— Трябва да я върнете на Филип Чен.

— А вие виждали ли сте я някога у него, тази монета?

Дънрос вече бе говорил за това с Филип Чен.

— Няма ли някакъв начин да се докаже, че това е твоята монета, Филип? — попита той.

— Не, тай-пан. Никакъв — отвърна му старецът, като кършеше ръце.

Дънрос не сваляше поглед от младежа.

— Тя е на Филип Чен.

Пол Чой се размърда смутено.

— Монетите са били четири, тай-пан. Мистър Чен сигурно е притежавал някоя от другите три. Тази беше на баща ми. Нали помните какво каза той в Абърдийн?

Дънрос го изгледа мълчаливо, опитвайки се да го смути, да се справи с него по западен образец. Пол Чой се поколеба, но издържа погледа му.

„Интересно — помисли си тай-панът. — Ти се оказа кораво малко копеле, бива си те. Но дали идваш по собствена инициатива?“

Дънрос умишлено удължаваше паузата и използваше тишината, за да подкопае самоувереността на противника си и да преосмисли собствената си позиция. В момента, в който Пол Чой му се обади и помоли за среща, той разбра причината. Но как да се справи с тази ситуация? Едва се отърва от Уу и вече има нов противник, силен, отлично подготвен и много умен. Въпреки това и той си има своите слабости като всички останали. Като него, например. Горнт е едната слабост. А другата — може би Рико? Рико! Какво ли толкова привлича у нея?

„Забрави за това! Мисли как да си върнеш половината монета, преди да са ти поискали услугата.“

— Предполагам, че вашата половина е у вас. Хайде да идем още сега при специалист — той стана, за да изпита младежа.

— Не, сър, извинете — Пол Чой си помисли, че сърцето му всеки момент ще се пръсне, ремъкът изведнъж се превърна в примка около врата му, половинката монета изгаряше плътта му. — Извинявайте, но за мен това не е много удачна идея.

— Напротив, чудесна е — безцеремонно продължи да го притиска Дънрос. — Ще идем да я вземем. Хайде.

— Не, благодаря, тай-пан — отказа учтиво, но твърдо Пол Чой и това не убягна на Дънрос. — Не можем ли да го отложим за другата седмица? Да речем, за другия петък? Не е нужно още да бързаме.

— Другият петък няма да съм в Хонконг.

— Да, сър. Ще бъдете в Япония. Не бихте ли могли да ми отделите там един час? Когато ви е удобно? За да идем при специалист?

Дънрос присви очи:

— Вие сте бил доста осведомен, мистър Чой.

— Тук всичко се знае, сър. В Япония би било по-добре и за двама ни. Там ще има по-малка, по-малка вероятност за нечестна игра, тъй като и двамата ще бъдем в равни позиции.

— Искате да кажете, че тук не сме?

— Не, не, тай-пан. Но както казахте, това е Китай, а в Китай стават странни неща. Фор Фингър и групата му също имат доста връзки. Монетата е лична работа между двама души и може — и би трябвало — да се използва само веднъж. Аз поне така мисля.

Пол Чой се изпоти и благодари на Бога, че в „услугата“ се предвиждаше и това — да бъде запазена в пълна тайна. Откак върна тялото на Фор Фингър вкъщи, той направи всичко възможно да се добере до властта в рода. Най-накрая се сдоби с това, към което се, стремеше — много специалното положение на — според мафиотската терминология — consiglieri , или главен съветник на Голдтут Уу, най-големия син и вече официален глава на „Сийбърн Уу“.

„Ето какво сме ние — помисли си Пол Чой и отново бе обзет от страх. — Китайски мафиоти. Не съм ли и аз изцапан с кръв? Не бях ли в лодката с опиума? Какво може да знае Голдтут, което аз да не знам?“

— Можеш да ми имаш пълно доверие, Голдтут — заяви той на брат си, борейки се за своето бъдеще.

— Май нямам голям избор. Аз плувам в непознати води. Всякаква помощ ще ми бъде от полза. А твоят опит би бил много ценен — отвърна му на заваления си английски той, когато стигнаха до последната фаза на преговорите.