Филипа Грегъри - Другата Болейн

— Какво да й кажа? — завъртя се Катерина, като чакаше да я пусна да си върви.

— Кажи й, че мисля за нея — казах аз простичко. — През цялото време. Всеки ден. Както винаги.

На следващия ден обезглавиха брат ми до любовника му Франсис Уестън, заедно с Хенри Норис, Уилям Бреретън и Марк Смийтън. Това стана на Тауър Грийн, пред прозореца на Ана, която гледаше как умират приятелите й, а след тях брат й. Аз се разхождах по калния бряг на реката с бебето на хълбока си, и се опитвах да не обръщам внимание какво се случваше. Вятърът повяваше леко нагоре по реката, една чайка изграчи скръбно над главата ми. По течението се носеха странни отломки: парчета въже, дървесина, раковини, оплетени във водорасли. Аз гледах обувките си, вдишвах соления въздух, полюшвах вървешком бебето си и се опитвах да разбера какво се беше случило с нас, семейство Болейн, които единия ден управлявахме страната, а на другия бяхме заклеймени като престъпници.

Обърнах се, за да поема към къщи, и тогава усетих, че лицето ми е мокро от сълзи. Не бях мислила, че ще загубим Джордж. Никога не бях мислила, че Ана и аз ще трябва да живеем без Джордж.

Доведоха специален палач от Франция, който да екзекутира Ана. Кралят планираше да отмени присъдата в последната минута и искаше да извлече всичкия драматизъм от това. Построиха ешафод за обезглавяването й на Тауър Грийн, пред кулата Бийчам.

— Ще я помилва ли кралят? — попитах Уилям.

— Така твърди баща ти.

— Той ще го обърне на истинско представление — казах аз, познавайки Хенри. — В последния момент ще й даде опрощение и всички ще са толкова облекчени, че няма да става нужда да му прощават за смъртта на останалите.

Палачът се забави по пътя. Щеше да мине още един ден, преди тя да се качи на ешафода в очакване на помилването. Същата вечер при портите Катерина приличаше на малък призрак.

— Архиепископ Кранмър дойде днес с документите за анулиране на брака и тя ги подписа. Обещаха й, че ако се подпише, ще я пуснат. Ще може да отиде в манастир.

— Слава Богу — казах, но само аз си знаех какви тревоги таях. — Кога ще я пуснат?

— Вероятно утре — каза Катерина. — Тогава ще трябва да живее във Франция.

— Това ще й хареса — казах аз. — Ще стане игуменка за пет дни, ще видиш.

Катерина ми се усмихна вяло. Кожата под очите й беше почти морава от изтощение.

— Връщай се у дома още сега! — казах аз с внезапна тревога. — Всичко е вече почти свършило.

— Ще си дойда, когато всичко свърши — каза тя. — Когато тя замине за Франция.

Тази вечер аз не можах да заспя, взирайки се в балдахина над леглото и казах на Уилям:

— Кралят ще удържи на думата си и ще я пусне, нали?

— А защо не? — попита ме Уилям. — Той има всичко, което желае. Обвинена е в прелюбодеяние, за да не може никой да каже, че той е баща на урод. Бракът е анулиран и все едно, че никога не е бил. Всеки, който би поставил под съмнение неговата мъжественост, е мъртъв. Защо му е да я убива? Няма смисъл. Освен това той й е дал обещание. Тя е подписала анулирането. В името на честта си той трябва да я пусне в манастир.

На следващия ден, малко преди девет часа, я изведоха към ешафода с придворните й дами, заедно с моята малка Катерина, която вървеше зад тях.

Аз бях отзад сред тълпата, на Тауър Грийн. Видях я отдалеч как излиза — дребна фигурка в черна рокля и тъмно наметало. Тя свали френската си шапчица. Черната й коса беше прибрана в мрежа. Тя каза последните си думи, които аз не чух, но и не ме интересуваха. Това бяха глупости, част от представлението, толкова безсмислено, както когато кралят беше преоблечен като Робин Худ, а всички ние, селяните, бяхме облечени в зелено. Аз чаках отварянето на шлюза и забързаното пристигане на кралската баржа, тътена на барабаните й и водовъртежа на греблата в тъмните води, когато кралят щеше да пристъпи напред и да обяви, че Ана е помилвана.

Помислих си, че той закъснява твърде много и че е заръчал на екзекутора да се забави и да изчака тържественото тръбене на кралските фанфари. Беше характерно за Хенри да се възползва от момента, за да го направи по-драматичен. Сега всички ние трябваше да чакаме величественото му появяване и речта за помилването, след което Ана можеше да отиде във Франция, а аз да взема дъщеря си и да си отидем у дома.

Видях я да се обръща към свещеника за последна молитва, да сваля френската си шапчица и огърлицата. Скрила ръце под ръкавите, стисках пръсти нетърпеливо, раздразнена от суетата на Ана и закъснението на Хенри. Защо тези двамата не можеха да приключат с това представление по-бързо, та да ни пуснат да си вървим?