Филипа Грегъри: Другата Болейн

— Съвършено вярно — каза Уилям разсъдливо и я изведе от стаята.

Когато тя излезе, той се върна и ме взе на коленете си. Аз се сгуших в него като дете, и го оставих да ме притиска в прегръдките си и да ме полюшва.

— Тя не би понесла живота в манастир.

— Но ако кралят я помилва, ще трябва да се съобрази с решението му — каза той. — Без значение дали ще е изгнание или манастир, сигурно ще бъде доволна.

Осъдиха брат ни на следващия ден, преди да ги е напуснала смелостта да говорят лъжи. Той беше обвинен, подобно на другите мъже, че е бил неин любовник и че е заговорничел с нея срещу краля, и точно както останалите, и той отричаше всичко. Обвиниха го също така, че изказвал съмнения в бащинството на принцеса Елизабет и че се подигравал на импотентността на краля. Джордж, който говореше под свята клетва, замълча: не можеше да го отрече. Най-силното доказателство срещу него беше показание, написано от Джейн Паркър, жената, която винаги беше презирал.

— И те са решили да вярват на една огорчена съпруга? — попитах Уилям. — Когато въпросът е на живот и смърт?

— Той е виновен — каза Уилям кратко. — Аз не съм сред приближените му, но съм го чувал да се присмива на Хенри и да казва, че този мъж не може да обязди една кобила, когато се наложи, а какво остава за жена като Ана.

Аз поклатих глава.

— Това е вулгарно и неприлично, но…

Той взе ръката ми.

— Това е измяна, любов моя — каза той нежно. — Човек не би очаквал да стигне до съд, но ако това стане, това е измяна, точно както Томас Мор беше изменник, защото се осмели да се съмнява във върховенството на краля в църквата. Този крал решава кое предателство заслужава смърт и кое не. Ние му дадохме това право, когато отрекохме правото на папата да управлява църквата ни. Ние дадохме на Хенри правото да управлява всичко. И сега той казва, че сестра ти е вещица, че брат ти е неин любовник, и че и двамата са врагове на държавата.

Всеки ден синът ми Хенри ходеше до Тауър, за да се срещне със сестра си и да се увери, че тя е добре. Всеки ден Уилям го водеше дотам, а после го връщаше, като винаги внимаваше да не ги следят. Но никакви шпиони не следяха Хенри. Сякаш вече бяха свършили най-лошото, като бяха подслушали кралицата и я бяха хванали в капан; като бяха подслушвали Джордж, който се бе оставил да го впримчат вследствие на своето глупаво неблагоразумие.

Един ден към средата на май аз отидох с Хенри и се видях с малкото си момиче, когато тя излезе от Тауър. От мястото, където стояхме, пред портите, чувах ясно как забиваха гвоздеите в ешафода, на който щяха да екзекутират брат ми и още четирима души с него. Катерина беше спокойна. И малко бледа.

— Прибери се у дома с мен — настоях аз. — Можем да отидем в Рочфорд, всички заедно. Вече няма с какво да помогнеш тук.

Катерина поклати малката си, украсена с диадема главица.

— Нека остана — каза тя. — Искам да остана, докато пуснат леля Ана в манастир и всичко това свърши.

— Тя добре ли е?

— Добре е. Моли се през цялото време и се подготвя за живот зад манастирските стени. Тя знае, че трябва да се откаже от положението си на кралица. Знае, че трябва да се откаже от принцеса Елизабет. Приела е, че вече няма да бъде кралица. Но откакто делото приключи, е по-добре. Вече не я подслушват и следят така. И е по-спокойна.

— Виждала ли си Джордж? — попитах аз. Опитах се да говоря спокойно, но се задавих от мъка.

Катерина ме погледна и тъмните й Болейнови очи се изпълниха с жал.

— Това е затвор — каза тя нежно. — Не мога да ходя на посещения.

Аз поклатих глава на собствената си глупост.

— Когато бях тук предишния път, това беше просто един от многото кралски замъци. Можех да ходя, където си искам. Трябваше да си дам сметка, че сега всичко е различно.

— Кралят ще се ожени ли за Джейн Сиймор? — попита ме Катерина. — Тя иска да знае.

— Можеш да й кажеш, че това е сигурно — казах аз. — Той е в къщата й всяка нощ. Държи се така, както през онези дни, когато тичаше след Ана.

Катерина кимна.

— Трябва да тръгвам — каза тя, като погледна към стража зад себе си.

— Кажи на Ана… — аз замълчах. Това, което имах да кажа, беше твърде много, за да бъде предадено от друг човек. Бяха минали дълги години, изпълнени със съперничество, последвано от принудителна близост и винаги, подчертавайки силата на сестринската ни обич, присъстваше и чувството, че другата трябва да бъде надмината. Как можех да й предам няколко думи, които да й кажат всичко това, и в същото време да й обяснят, че още я обичам, че съм щастлива, че съм била нейна сестра, макар да знаех, че е довела себе си и Джордж дотук? Че никога нямаше да й простя това, което причини на всички нас, но че в същото време аз напълно я разбирах?