Филипа Грегъри - Другата Болейн

Те не се поклониха, като беше редно. Това потвърди опасенията ни. Сякаш в отговор на обзелия ни ужас отекна писък на чайка, която внезапно се сниши над двора и изпищя като ранено момиче.

— Призовават ви в Частния кралски съвет, ваше величество — каза сухо дворцовият служител.

Ана каза: „О!“ и стана. Погледна Катерина, погледна и мен. Огледа и всичките си придворни дами, които ненадейно започнаха да гледат накъде ли не, но не и към нея. Като че ли бяха изключително запленени от играта на тенис. Бяха научили номера на Ана, главите им се движеха наляво и надясно, макар очите им да не виждаха нищо, слухът им бе изострен до крайност, а сърцата им биеха силно при мисълта, че стражата можеше да нареди и те да я последват.

— Трябва да взема придружителите си — каза Ана глухо. Нито една от тези лисички не се озърна. — Някоя дама трябва да ме придружи — погледът й падна върху Катерина.

— Не — казах аз внезапно, разбрала какво смята да стори. — Не, Ана, не. Умолявам те.

— Мога ли да си взема придружителка? — попита тя предводителя.

— Да, ваше величество.

— Ще взема придворната си дама Катерина — каза тя и излезе тихомълком през вратите, които войниците държаха отворени. Катерина ми хвърли объркан поглед и после пристъпи след кралицата си.

— Катерина! — казах аз остро.

Тя погледна назад към мен — бедното ми малко момиченце, не знаеше какво да прави.

— Ела с мен — каза Ана със своя глух, но спокоен глас и Катерина ми се усмихна леко.

— Бъди спокойна — каза тя изведнъж със странен тон, сякаш изпълняваше роля в пиеса. После се обърна и последва кралицата с хладнокръвието на принцеса.

Бях твърде зашеметена, за да мога да направя каквото и да било, освен да ги гледам как се отдалечават, но в мига, когато се изгубиха от погледа ми, прихванах полите си и затичах по пътечката към двореца, за да намеря Джордж, баща ми или изобщо някой, който би помогнал на Ана и би могъл да отдели Катерина от нея, да я върне в безопасност, при мен, за да тръгнем към Рочфорд.

Връхлетях тичешком в залата, но някакъв мъж ме задържа, както се бях затичала към стълбите, бутнах го встрани, но в същия миг осъзнах, че това бе единственият мъж на света, когото исках да видя.

— Уилям!

— Скъпа моя, любов моя. Значи си научила?

— О, Боже мой, Уилям. Те отведоха Катерина! Отведоха момичето ми!

— Арестували са Катерина? По какво обвинение?

— Не! Тя е с Ана. Като нейна придворна дама. А на Ана й заповядаха да се яви пред Частния съвет.

— В Лондон?

— Не, събрали са се тук.

Той веднага ме пусна, изруга, направи припряно няколко крачки, но после се върна при мен и хвана ръката ми.

— В такъв случай просто ще трябва да чакаме, докато излезе — той се взря внимателно в лицето ми. — Не гледай така, Катерина е просто едно младо момиче. Разпитват кралицата, а не нея. Едва ли изобщо ще я заговорят, а даже и да го направят, тя няма какво да крие.

Поех разтреперана дъх и кимнах.

— Така е. Тя няма какво да крие. Не е присъствала на нищо нередно. А и те само ще я разпитат. Тя е от благородническо потекло. Няма да й сторят нищо. Къде е Хенри?

— На сигурно място. Оставих го в нашите покои с дойката и с бебето. Мислех, че тичаш така заради брат си.

— Какво е станало с него? — попитах аз изведнъж, а сърцето ми отново се разтуптя. — Какво се е случило с Джордж?

— Задържаха го под стража.

— С Ана? За да отговаря пред Частния съвет?

Лицето на Уилям беше мрачно.

— Не — каза той. — Отведоха го в Тауър. Хенри Норис е вече там, самият крал го придружи до Тауър вчера. А Марк Смийтън — нали помниш онзи певец? Той също е там.

Устните ми бяха като изтръпнали — проговорих отново с усилие.

— Но в какво ги обвиняват? И защо разпитват кралицата тук?

Той поклати глава.

— Никой не знае.

Ние чакахме до обяд за новини. Аз кръстосвах залата пред стаята, в която Частният съвет разпитваше кралицата, но не ме пуснаха в преддверието, за да не би да подслушвам на вратата.

— Не искам да чувам нищо, искам само да видя дъщеря си — обясних аз на стража. Той кимна и не каза нищо, но ми направи знак да отстъпя от прага.

Малко след обяд вратата се отвори, един паж се измъкна и прошепна нещо на стража.

— Трябва да се махнете — каза ми стражът. — Получих заповеди да разчистя пътя.

— Защо? — попитах аз.

— Трябва да се махнете оттук — настоя той. Подвикна на някого надолу по стълбите и отговорът отекна в голямата зала. Избутаха ме леко — встрани от вратата на Частния съвет, встрани от стълбището, встрани от залата, от вратата към градината, и накрая от самата градина. Всички останали придворни, които им се изпречиха на пътя, също бяха избутани. Всички покорно се озовахме там, където ни отпратиха; сякаш до този момент не бяхме осъзнавали колко всемогъщ е кралят.