Филипа Грегъри - Другата Болейн

В края на турнира Ана стана, за да раздаде наградите. Аз дори не видях кой спечели, тъй като наблюдавах краля. Докато Ана раздаваше наградите и протягаше нежната си ръка за целувка, кралят се изправи и отиде в дъното на трибуната. Видях да посочва Хенри Норис и да му прави знак да се приближи. Норис бе свалил доспехите си, но както си беше на запотения кон, заобиколи с него към задната част на трибуната, за да срещне краля.

— Къде отива кралят? — попита Ана, като се огледа. Погледнах към пътя за Лондон, обзета от копнеж да видя коня на Уилям. Но там, на пътя, беше знамето на краля и самият той — туловището на коня не можеше да бъде сбъркано. До него беше Норис заедно с малка свита. Те яздеха бързо на запад, към Лондон.

— Къде се е запътил така забързано? — попита Ана смутено. — Каза ли, че заминава?

Джейн Паркър пристъпи напред.

— Не знаехте ли? — попита тя ведро. — Секретарят Кромуел задържа онзи младеж Марк Смийтън в къщата си снощи, а сега го закара в Тауър. Прати хора да кажат това на краля. Дали кралят не отива в Тауър да види какво си е признал младежът? Но защо ще води със себе си и Хенри Норис?

Джордж и аз бяхме с Ана в покоите й — същински укриващи се затворници. Седяхме мълчаливо. Чувствахме се така, сякаш бяхме под обсада.

— Тръгвам си призори — казах аз на Ана. — Прости ми, Ана, но трябва да отведа Катерина оттук.

— Къде е Уилям? — попита Джордж.

— Отиде да вземе Хенри от учителя му.

Ана вдигна глава, като чу думите ми.

— Хенри е под моя опека — припомни ми тя. — Не можеш да го вземаш без моето съгласие.

Аз не й отвърнах веднага.

— За Бога, Ана, остави ме да се погрижа за безопасността му. Това не е времето ти и аз да се караме за това кой на какво има право. Аз ще го пазя, а ако мога да опазя и Елизабет, ще направя и това.

Тя запази за миг мълчание, сякаш дори сега искаше да се състезава с мен, но после кимна.

— Ще играем ли на карти? — попита тя безразлично. — Не мога да спя. Искате ли да играем цяла нощ?

— Добре. Само изчакай да проверя дали Катерина е заспала.

Отидох да намеря дъщеря си. Тя беше отишла на вечеря с другите придворни и ми каза, че цялата зала гъмжала от слухове. Тронът на краля бил празен. Столът на Кромуел също. Никой не знаел защо Смийтън бил задържан под стража. Никой не знаел защо кралят бе заминал с Норис. Ако това беше някакъв знак за специално отличие, то къде бяха те двамата тази вечер? Къде вечеряха точно на майския празник?

— Няма значение — казах аз, като смених темата. — Искам да си приготвиш някои неща, като например чиста риза и чисти чорапи, и да си готова да тръгнем утре.

— В опасност ли сме? — тя не беше изненадана. Вече беше възпитаница на двора и никога нямаше отново да бъде предишната свежа провинциална девойка.

— Не знам — казах аз лаконично. — Но искам да имаш достатъчно сили да яздиш утре цял ден, така че държа добре да се наспиш. Обещаваш ли ми?

Тя кимна. Аз я сложих да легне в леглото ми и тя положи глава на възглавницата, където обикновено лягаше Уилям. Молех Бога утрешният ден да ми доведе Уилям и Хенри, и всички да заминем заедно за мястото, където натежалите от плод клони на ябълковото дърво се огъваха надолу чак до пътя, а малката фермичка се гушеше на припек. Целунах я за лека нощ и пратих един от пажовете да изтича да каже на дойката да е готова утре да тръгнем призори.

Промъкнах се обратно до покоите на кралицата. Ана се беше свила до огъня, а Джордж беше до нея, на рогозката пред камината, сякаш и двамата мръзнеха, макар че нощта беше тиха и завесите на отворените прозорци дори не помръдваха.

— Двамата Болейн — казах аз тихо от прага.

Джордж се обърна, протегна ръка към мен и ме придърпа надолу към себе си, така че да може да ни прегърне и двете.

— Обзалагам се, че всичко ще ни се размине — каза той храбро. — Обзалагам се, че отново ще се изправим на крака и ще пратим всички по дяволите, и че по това време идущата година Ана ще има момче в люлката, а аз ще получа ордена на жартиерата.

Ние прекарахме нощта сгушени един в друг като скитници, които се крият от нощната стража, а когато навън започна да се развиделява, аз слязох тихо по стълбите в двора при конюшните и хвърлих едно камъче през прозореца на стаята, в която спяха конярите. Първият младеж, който надникна през прозореца, получи задачата да изведе коня ми от конюшнята и да го оседлае. Но когато изведе коня на Катерина на двора, той спря и поклати глава.

— Паднала му е подковата — каза той.