Филипа Грегъри - Другата Болейн

— Какво?

— Ще трябва да го заведа при ковача.

— Може ли да го направиш веднага?

— Още не е отворил ковачницата.

— Кажи му да отвори!

— Господарке, огнището на ковачницата ще е още студено. Ковачът трябва да стане, да запали огъня и чак тогава може да подкове животното.

Аз изругах безсилно и се извърнах.

— Можете да вземете друг кон — предложи момъкът, прозявайки се.

Поклатих глава. Това беше дълго пътуване, а Катерина не беше достатъчно опитна ездачка, за да се справи с нов кон.

— Не — казах аз. — Ще трябва да изчакаме да й подковат коня. Заведете го при ковача, събудете го и нека да го подкове. Тогава елате и ме потърсете, за да ми кажете, че всичко е готово. Но ми го съобщете насаме и не предавайте това другиму — аз погледнах тревожно към тъмните прозорци на двореца, които сякаш ме гледаха. — Не искам всеки глупак на света да знае, че излизам на езда.

Той докосна почтително перчема си и протегна ръка. Аз плъзнах една монета от джоба си в мръсната му длан.

— Ще получиш още една, ако свършиш всичко както трябва.

Върнах се в двореца. Стражът на вратата повдигна сънливо вежди, явно се питаше къде ли съм била в ранни зори, та сега се връщам. Знаех, че ще доложи някому: на секретаря Кромуел, а може би на чичо ми или на сър Джон Сиймор, който сега се беше издигнал толкова, че не можеше да няма свои шпиони.

Поколебах се на стълбите. Исках да отида и да се видя с Катерина, която сигурно спеше сладко в широкото легло; но изпод вратата на покоите на кралицата се процеждаше светлина, и аз реших, че мястото ми е при тях по време на нощното ни бдение. Стражата отстъпи, аз отворих вратата и влязох вътре.

Те още бяха будни, опрели бузи пред огъня, и се успокояваха шепнешком, като гълъби в гълъбарник. Извърнаха едновременно глави, когато влязох в стаята.

— Защо не си на път? — попита Ана.

— Конят на Катерина е счупил подкова. Не мога да тръгна.

— Кога заминаваш? — попита Джордж.

— Веднага щом я подковат. Платих на едно момче да заведе коня в ковачницата и да ми каже веднага, щом е готов за път.

Аз прекосих стаята и отидох да седна на рогозката при тях. И тримата обърнахме лица към огъня и се загледахме в пламъците.

— Иска ми се да можехме винаги да стоим така — каза Ана замечтано.

— Наистина ли? — казах аз изненадано. — Тъкмо си мислех, че това е най-ужасната нощ в живота ми. Иска ми се тя никога да не беше настъпвала и да можех да се събудя и да разбера, че всичко е било сън.

Джордж се усмихваше печално.

— Това е, защото не се боиш от утрешния ден — каза той. — Ако се страхуваше като нас от това, което той ще ти донесе, щеше да ти се иска нощта да продължава вечно.

Независимо от желанията им, постепенно се развидели и ние чухме как слугите се раздвижиха в голямата зала, после прислужничките задрънкаха по коридорите с кофи, пълни с подпалки, на път към покоите на кралицата, следвани от други, понесли четки и кърпи да избършат масите в утрото на новия ден.

Ана стана от рогозката с мрачно лице и изцапани със сажди страни, сякаш бе изпълнявала обичайния ритуал за покаяние в църквата през първия ден на велики пости.

— Изкъпи се — каза й Джордж окуражаващо. — Още е рано. Изпрати ги да ти донесат вода, изкъпи се и измий косите си. Ще се почувстваш много по-добре.

Тя се усмихна на това толкова изтъркано предложение и му кимна.

Джордж се наведе и я целуна.

— Ще се видим на литургията — каза той и излезе от стаята.

Това беше последния път, когато видяхме брат си на свобода.

Джордж не беше на литургията. Ана и аз, порозовели и придобили нова увереност след банята, го търсихме, но него го нямаше. Сър Франсис не знаеше къде беше, нито пък сър Уилям Бреретън. Хенри Норис още не се беше върнал от Лондон. Все още никой не знаеше в какво бе обвинен Марк Смийтън. Тежестта на страха отново ни затисна, като слезлите ниско търбуси на облаците, надвиснали над покрива на двореца.

Аз изпратих съобщение на дойката да чака завръщането ми и че ще се опитаме да заминем до час.

Някои от придворните играеха тенис — очакваше се Ана да връчи наградата, една златна монета и златна верижка. Тя отиде на корта, седна под навеса и главата й се задвижи по навик — ту наляво, ту надясно; главата й следваше топката, но погледът й беше невиждащ.

Аз стоях зад нея и чаках момчето от конюшните да дойде и да ми каже, че конят е готов, Катерина беше до мен, готова при една моя дума да изтича и да се преоблече в дрехите си за езда, когато врата на кралската ложа зад мен се отвори и се появиха двама стражи заедно с един дворцов служител. В мига, в който ги видях, разбрах, че става нещо ужасно и неизбежно. Отворих уста да кажа нещо, но от гърлото ми не излезе и дума. Докоснах безмълвно рамото на Ана. Тя се обърна и ме погледна, а после погледна безмилостните лица на мъжете.