Филипа Грегъри: Вярната принцеса

Подобно на танцьори, репетирали, докато усъвършенстват всяка стъпка, испанските гвардейци се отправиха надясно и наляво зад градските стени, за да се уверят, че мястото е безопасно и че няма отчаяни войници, подготвящи последна засада. Голямата крепост Алкасаба, построена като кърма на кораб, издаваща се над равнината на Гранада, беше от лявата им страна, и мъжете нахълтаха в нея; затичаха през парадния плац, обкръжиха стените, затичаха нагоре и надолу по кулите. Най-сетне кралица Изабела вдигна поглед към небето, заслони очи с ръка, по която прозвънваха мавърски златни гривни, и се разсмя високо, когато видя свещеното знаме на свети Сантяго и сребърният кръст на кръстоносния поход да се веят там, където някога бе полумесецът.

После се обърна и видя как домашните слуги от двореца се приближават бавно, със сведени глави. Водеше ги великият везир: високият му ръст бе подчертан от развяващите се одежди, пронизващите му черни очи срещнаха нейните, и огледаха застаналия до нея крал Фердинанд и кралското семейство зад тях: принца и четирите принцеси. Кралят и принцът бяха облечени богато като султани, със скъпи, бродирани туники над панталоните, кралицата и принцесите носеха традиционните дълги туники „камиз“, ушити от най-фини копринени платове, над бели ленени панталони, със спускащи се от главите им воали, придържани назад от златни мрежички.

— Ваше кралско височество, за мен е чест и дълг да ви приветствам с „добре дошли“ в двореца Алхамбра — каза великият везир, сякаш беше най-обикновеното нещо на света да предаде най-красивия дворец в християнския свят на въоръжени нашественици.

Кралицата и съпругът ѝ си размениха кратък поглед.

— Можете да ни въведете вътре — каза тя.

Великият везир се поклони и тръгна начело. Кралицата хвърли поглед назад към децата си.

— Елате, момичета — каза тя и тръгна пред тях, през градините, обкръжаващи двореца, слезе по няколко стъпала и се насочи към един дискретно разположен вход.

— Това главният вход ли е?

Тя се поколеба пред малката врата, поставена в стената без никакви знаци.

Мъжът се поклони:

— Да, ваше височество, това е.

Изабела не каза нищо, но Каталина я видя да повдига вежди, сякаш нямаше особено добро мнение за мястото, а после всички влязоха вътре.

Но малкият вход е като ключалка към сандък за скъпоценности, пълен с малки кутии, всяка се отваря и води към друга. Мъжът ни води през тях като роб, който отваря врати към съкровищница. Дори самите им имена са истинска поема: Златната стая, Дворът на миртите, Залата на посланиците, Дворът на лъвовете, или Залата на двете сестри. Ще ни трябват седмици, за да се научим да се ориентираме от една настлана с изящна мозайка стая до друга. Ще са ни нужни месеци, за да спрем да се дивим на удоволствието от звука на водата, която минава по мраморните канали в стаите, течаща към бял мраморен водоскок, винаги преливащ от най-чистата, най-прясна планинска вода. И никога няма да се уморя да гледам през бялата ажурна украса на прозорците към разкриващата се гледка на равнината отвъд, планините, синьото небе и златистите хълмове. Рамката на всеки прозорец е като бродерия с бяла нишка върху бял плат — гипсовите форми са толкова фини, толкова изящни, че приличат на глазура, направена от сладкар, а не на нещо солидно.

Преместваме се в харема като най-подходящото и удобно място за трите ми сестри и мен. Слугите в харема палят мангалите в хладните вечери и разпръскват благоуханни билки, сякаш ние сме жените от харема на султана, които са живели в уединение зад параваните толкова дълго. Винаги носим мавърски дрехи у дома, а понякога и на важни държавни церемонии, затова все още се чува тихото шумолене на копринени платове и шляпането на пантофи по мраморните подове, сякаш нищо не се е променило. Сега учим там, където младите робини са четели, разхождаме се в градините, посадени да радват фаворитките на султана. Ядем техните плодове, обожаваме вкуса на техните шербети, увиваме техните цветя във венци за собствените си глави, и тичаме по техните алеи, където тежкото ухание на рози и орлови нокти се стели сладко в прохладата на утринта.

Къпем се в хамама, застанали напълно неподвижни, докато слугите натриват целите ни тела със скъп сапун, който ухае на цветя. После изливат върху нас една след друга златни кани с гореща вода, която ни оплисква от главата до пръстите на краката, за да ни изкъпят. Намазват ни с розово масло, за да успокоят кожата ни, увиват ни във фини платна, и ние лежим, полупияни от чувствена наслада, върху топлата мраморна маса, която изпълва с внушителното си присъствие цялата стая, под златния таван, където звездовидните отвори пропускат ослепителни лъчи слънчева светлина в сенчестия покой на това място. Една девойка оформя ноктите на краката ни, докато друга се е заела с ръцете ни, като оформя ноктите и рисува фини шарки от къна. Оставяме старата жена да оскубе веждите ни и да боядиса миглите ни. Грижат се за нас, сякаш сме жени от султански харем, с всички богатства на Испания и целия разкош и наслада на Изтока, и ние се отдаваме напълно на насладите в този дворец. Той ни пленява, унасяме се и се предаваме; ние, така наречените победители.