— Той е повален! Мъртъв е! — изплака Каталина.
— Зашеметен е — поправи я майка ѝ. — Виж, изправя се.
Испанският рицар се изправи на крака, залитайки, нестабилен като пияница от силния удар в гърдите. По-едрият мъж вече се беше изправил, захвърлил настрани шлема си, връхлитайки към него с вдигнат ятаган; светлината проблясваше, отразена от наточеното като бръснач острие. Де ла Вега извади собствения си голям меч. Разнесе се мощен трясък, когато двете оръжия се сблъскаха, а после двамата мъже преплетоха остриета и започнаха да се борят, като всеки се опитваше да повали със сила другия. Те обикаляха тромаво в кръг, залитайки под тежестта на доспехите си и замайването от сблъсъка; но не можеше да съществува съмнение, че мавърът беше по-силният. Наблюдаващите можеха да видят, че Де ла Вега отстъпваше под натиска. Опита се да отскочи назад и да се освободи, но тежестта на мавъра го притискаше надолу, и той се спъна и падна. В миг черният рицар се хвърли върху него, притискайки го със сила надолу. Ръката на Де ла Вега се сключи безсмислено върху дългата му сабя — не можеше да я вдигне. Мавърът насочи ятагана си към гърлото на своята жертва, готов да нанесе смъртоносния удар, с лице, наподобяващо черна съсредоточена маска, и със стиснати зъби. Внезапно той нададе силен вик и падна назад. Де ла Вега се претърколи, и тромаво се изправи на крака, пълзейки на длани и колене като изправящо се куче.
Мавърът беше повален, ръката му подръпваше нагръдника, беше изтървал ятагана си отстрани. В лявата ръка на Де ла Вега имаше къса кама, изцапана с кръв, скрито оръжие, използвано за отчаян ответен удар. Със свръхчовешко усилие мавърът се изправи на крака, обърна гръб на християнина и със залитане се отправи към собствените си редици.
— Свършено е с мен — каза той на мъжете, които изтичаха напред, за да го подхванат. — Загубихме.
По таен сигнал големите порти на червената крепост се отвориха и войниците започнаха да се изсипват навън. Хуана скочи на крака.
— Madre , трябва да бягаме! — изпищя тя. — Те идват! Идват с хиляди!
Изабела остана на колене, не се надигна, дори когато дъщеря и прекоси тичешком покрива и затича надолу по стълбите.
— Хуана, върни се — нареди тя с глас, който отекна като плющене на камшик. — Момичета, вие ще се молите.
Тя се изправи и отиде до парапета. Първо се зае със строяването на армията си, погрижи се офицерите да подредят мъжете в позиция, готова за нападение, когато мавърската армия, ужасяваща в настъплението си, се зададеше като връхлитащ порой. После хвърли поглед надолу и видя Хуана, обезумяла от страх, да надзърта иззад градинската стена, без да е сигурна дали да затича към коня си или обратно към майка си.
Изабела, която обичаше дъщеря си, не каза нито дума повече. Върна се при другите момичета и коленичи с тях.
— Да се помолим — каза тя и затвори очи.
— Тя дори не гледаше! — повтаряше Хуана невярващо същата нощ, когато бяха в стаята си, миеха ръцете си и сменяха мръсните си дрехи, а лицето на Хуана със следи от сълзи по него най-после бе чисто. — Бяхме се озовали насред битка, а тя затвори очи!
— Тя знаеше, че ще допринесе по-голяма полза, като призовава Божията намеса, отколкото ако тича наоколо разплакана — каза остро Исабел. — А и за армията беше по-окуражаващо от всичко да я види как се моли на колене.
— А ако я беше улучила стрела или копие?
— Не я улучи. Не улучиха и нас. И спечелихме битката. А ти, Хуана, се държа като полупобъркана селянка. Срамувах се от теб. Не знам какво те прихваща. Луда ли си, или просто проклета?
— О, кого ли пък го е грижа какво мислиш ти, глупава вдовица такава!
Ден след ден куражът напускаше маврите. „Схватката на кралицата“ се оказа последната им битка. Техният герой беше мъртъв, градът им — обкръжен, те гладуваха в земята, която техните бащи бяха направили плодородна. По-лошо — обещаната подкрепа от Африка не беше стигнала до тях, турците бяха обещали приятелството си, но еничарите не дойдоха: техният владетел се колебаеше, а пред тях бяха владетелите на Испания — Изабела и Фердинанд, с цялата мощ на християнския свят зад гърба си; обявена беше свещена война, а започваше и християнски кръстоносен поход, който, изглежда, щеше да бъде успешен. Само няколко дни след срещата на предводителите, Боабдил, кралят на Гранада, беше уговорил условията за сключване на мир, а няколко дни след това, на церемония, планирана с цялата натруфеност, присъща на испанските маври, той слезе пеш до железните порти на града с ключовете на двореца Алхамбра върху копринена възглавничка и ги връчи на краля и кралицата на Испания в знак на пълна капитулация.
Читать дальше