Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Не мога да доведа инфантата — каза тя упорито.

— За Бога! Достатъчно! Кажете ѝ, че влизам веднага.

Тя се дръпна назад като наежена врана, с лице, побеляло от потрес. Хенри ѝ даде няколко мига да се подготви, а след това я предизвика да му се противопостави, като влезе зад нея.

Стаята се осветяваше само от свещи и от светлината на огъня. Завивките на леглото бяха отметнати назад, сякаш момичето бе скочило набързо. Хенри отбеляза колко интимно бе усещането да бъде в спалнята ѝ, докато завивките ѝ бяха още топли, с уханието ѝ, витаещо в затвореното пространство, преди да я погледне. Тя стоеше до леглото, положила едната си малка бяла ръка върху украсената с резба дървена колона. Раменете ѝ бяха загърнати с тъмносиня наметка, а бялата ѝ нощница, украсена със скъпа дантела, се подаваше през пролуката отпред. Пищната ѝ кестенява коса, сплетена за сън, се спускаше надолу по гърба ѝ, но лицето ѝ беше изцяло забулено с набързо метнат воал от тъмна дантела.

Доня Елвира се стрелна между момичето и краля.

— Това е инфантата — каза тя. — Забулена до сватбения си ден.

— Не и на цената, която платих — каза Хенри Тюдор остро. — Ще видя какво съм купил, благодаря ви.

Той пристъпи напред. Отчаяната дуеня едва не се хвърли на колене.

— Скромността ѝ…

— Да не би да има някакъв ужасен белег? — настоя той, принуден да изрече гласно най-големия си страх. — Някакъв недъг? Да не би да има белези от шарка и да не са ми казали?

— Не! Кълна се.

Безмълвно, момичето повдигна бялата си ръка и докосна изящния дантелен крайчец на воала си. Дуенята ѝ ахна в знак на протест, но не можеше да направи нищо, за да спре принцесата, когато тя повдигна воала, а после го отметна назад. Ясните ѝ сини очи се взираха в набразденото от бръчки, гневно лице на Хенри Тюдор, без да трепнат. Кралят се вгледа в нея, изпивайки я с поглед, а после изпусна лека въздишка на облекчение при вида ѝ.

Тя беше съвършено красива: гладко, заоблено лице, прав, дълъг нос, съблазнителна уста с пълни, нацупени устни. Видя, че брадичката ѝ бе вдигната, погледът — предизвикателен. Това не бе плаха девица, страхуваща се от похищение. Това беше борбена принцеса, която се държеше на положение дори в този изключително напрегнат миг на смущение.

Той се поклони.

— Аз съм Хенри Тюдор, крал на Англия — каза той.

Тя направи реверанс.

Той пристъпи напред и забеляза как тя обуздава инстинктивния си порив да се отдръпне. Хвана я здраво за раменете и целуна едната топла, гладка буза, а после другата. Ароматът на косата ѝ и топлият, женствен мирис на тялото ѝ достигнаха до него и той почувства как желанието пулсира в слабините и слепоочията му. Бързо отстъпи назад и я пусна.

— Вие сте добре дошла в Англия — каза. Прочисти гърлото си. — Ще ми простите, че бях толкова нетърпелив да ви видя. Синът ми също е на път да ви посети.

— Моля да ме извините — каза тя ледено. Говореше на безупречно правилен френски. — Допреди няколко мига не бях уведомена, че ваша светлост настоява да ми окаже чест с това неочаквано посещение.

Хенри се дръпна леко назад от резкия като камшичен удар пристъп на гнева ѝ.

— Имам право…

Тя сви рамене: напълно испански жест.

— Разбира се. Вие имате всички права над мен.

При тези двусмислени, предизвикателни думи той отново осъзна колко близо беше до нея: забеляза интимността на малката стая, леглото с балдахин, обвито в скъпи драперии, подканващо отметнатите завивки, възглавницата, на която още личеше отпечатъкът от главата ѝ. Това бе сцена, излъчваща съблазън, съвсем неподходяща за среща на кралски особи. Той отново почувства потайното пулсиране на похотта.

— Ще се видим отвън — каза рязко, сякаш тя беше виновна, че той не можеше да се освободи от проблесналата в ума му мисъл какво ли би било да има тази сочна малка красавица, която бе купил. Какво ли би било, ако я беше купил за себе си, вместо за сина си?

— За мен ще бъде чест — каза тя студено.

Той побърза да излезе от стаята, и едва не се сблъска с принц Артур, който се въртеше нервно пред прага.

— Глупачка — отбеляза той.

Принц Артур, пребледнял от нервност, отметна русия си перчем от лицето, застана неподвижно и не каза нищо.

— Ще изпратя тази дуеня да си върви при първа възможност — каза кралят. — Както и останалите. Тя не бива да направи една малка Испания в Англия, синко. Страната няма да търпи това, а е дяволски сигурно, че и аз няма да го търпя.

— Хората не възразяват. Изглежда, че хората в провинцията са обикнали принцесата — меко предположи Артур. — Придружителите ѝ казват…