Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Ами ако с тях никога не бъде свършено? — попитах веднъж майка си, когато се бяхме надвесили през затоплените от слънцето стени на крепостта и наблюдавахме изпращането на нова група маври, които напускаха Гранада: товареха вещите им на мулета, жените плачеха, мъжете бяха свели глави; знамето на свети Сантяго сега се вееше над червената крепост, където в продължение на седем столетия се бе развявал полумесецът, камбаните звъняха за католическа литургия там, където някога рогове бяха тръбили призиви за молитвите на неверниците. — Ами ако сега, след като ги победихме, те просто си отидат в Африка и след още година се върнат отново?

— Именно затова трябва да бъдеш смела, моя принцесо на Уелс — беше отговорила майка ми. — Именно затова трябва да бъдеш готова да се изправиш срещу тях, когато и да дойдат, където и да дойдат. Това е война, която ще продължи до края на света, до края на времето, когато Бог най-сетне я прекрати. Ще приема много форми. Никога няма да спре. Те ще се връщат отново и отново, и ти ще трябва да бъдеш готова в Уелс, както ние ще бъдем готови в Испания. Родила съм те да бъдеш войнствена принцеса, както аз съм войнствена кралица. Баща ти и аз ти отредихме място в Англия, както на Мария е отредено място в Португалия, както на Хуана е отредено място при Хабсбургите в Нидерландия. Вие заемате своите места, за да отбранявате земите на съпрузите си, и да се погрижите те да бъдат в съюз с нас. Твоята задача е да подготвиш Англия и да я опазиш. Внимавай никога да не измениш на страната си, както сестрите ти не бива никога да изменят на своите, както аз никога не съм изменяла на моята.

Каталина бе събудена в ранните часове на сутринта от Артур, който внимателно се движеше между краката ѝ. Изпълнена с негодувание, тя го остави да прави каквото иска, защото знаеше, че това бе начинът да зачене син и да подсигури съюза. Някои принцеси, като майка ѝ, трябваше да си проправят с битка път в открита война, за да подсигурят кралството си. Повечето принцеси, подобно нея, трябваше да понасят болезнени изпитания насаме. Не му отне много време, а след това той заспа. Каталина лежеше неподвижна като застинал камък, за да не го събуди отново.

Той се размърда едва на зазоряване, когато камериерите от спалнята му почукаха бодро на вратата. Надигна се с едно леко смутено „Добро утро“, което отправи към нея, и излезе. Те го посрещнаха с ликуващи възгласи и го отведоха тържествено до собствените му покои. Каталина го чу да казва вулгарно, наперено: „Господа, тази нощ бях в Испания“, чу и гръмкия смях, който приветства шегата му. Дамите ѝ влязоха с роклята ѝ и чуха смеха на мъжете. Доня Елвира повдигна тънките си вежди към небето, възмутена от обноските на тези англичани.

— Не зная какво би казала майка ви — отбеляза доня Елвира.

— Би казала, че думите са по-маловажни от Божията воля, а Божията воля беше изпълнена — каза решително Каталина.

Не е било така за майка ми. Тя се влюбила в баща ми от пръв поглед и се омъжила за него с огромна радост. Когато поотраснах, започнах да разбирам, че те изпитваха истинска страст един към друг — това не беше просто едно могъщо партньорство на велик крал и велика кралица. Баща ми може и да си вземаше други жени за любовници; но се нуждаеше от съпругата си, не можеше да бъде щастлив без нея. А майка ми дори не можеше да погледне друг мъж. Беше сляпа за всички, освен за баща ми. Единствен сред всички кралски дворове на Европа испанският кралски двор нямаше традиция на любовни закачки, на флиртове, на обожаване на кралицата под формата на изтънчена дворцова любов. Това би било загуба на време. Майка ми просто не забелязваше другите мъже и когато те въздишаха по нея и казваха, че очите ѝ са сини като небесата, тя просто се засмиваше и казваше: „Какви глупости“, с което слагаше край на нещата.

Когато на родителите ми им се налагаше да се разделят, те си пишеха всеки ден; той не правеше и крачка, без да я уведоми за нея и да ѝ поиска съвет. Когато той беше в опасност, тя почти не спеше.

Той нямаше да може да прекоси Сиера Невада, ако тя не му изпращаше войници и копачи, които да изравняват пътя пред него. Никой друг не би могъл да прокара път оттам. Той не би се доверил на никой друг за подкрепа, не би имал доверие на никой друг да удържи кралството, докато той настъпваше напред. Тя не би могла да превземе планините заради никой друг, той беше единственият, който успя да спечели подкрепата ѝ. Онова, което изглеждаше като забележително единство на двама пресметливи играчи, беше измамно — тяхната взаимна страст беше залогът, който разиграваха на политическата сцена. Тя беше велика кралица, защото това бе начинът, по който можеше да възбуди желанието му. Той беше велик военачалник, за да бъде достоен за нея. Това, което ги движеше, беше тяхната любов, тяхната страст; движеше ги почти толкова силно, колкото и Бог.