Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Прекарвам часове на колене в кралския параклис; но този, към когото се обръщам, е Артур, в дълги, безмълвни блянове. „Сигурна съм, че съм права, любов моя“, шепна в сключените си ръце. „Сигурна съм, че ти беше прав, когато ме предупреждаваше за опасността от страна на шотландците. Трябва да подчиним шотландците, или никога няма да имаме кралство, в което да може да се спи спокойно. Ако успея да постигна своето, това ще бъде годината, когато ще се реши съдбата на Англия. Ако постигна своето, ще изпратя Хенри срещу французите, а аз ще тръгна срещу шотландците и съдбата ни може да се реши. Знам, че шотландците са по-голямата опасност. Всички мислят за французите — брат ти мисли единствено за тях, — но тези хора не знаят нищо за реалността на войната. Неприятелят, който е от другата страна на морето, колкото и да го мразите, е по-маловажен враг от онзи, който може да прекоси границата ти за една нощ.“

Почти мога да го видя в сенчестата тъмнина зад затворените си клепачи. „О, да“, казвам, като му се усмихвам. „Може и да си мислиш, че една жена не може да води армия. Може и да си мислиш, че една жена не може да носи доспехи. Но аз знам повече за военното дело, отколкото повечето мъже в този миролюбив двор. Това е двор, отдал се на турнири, всички млади мъже си мислят, че войната е игра. Но аз знам какво е войната. Виждала съм я. Това е годината, в която ще ме видиш да потеглям на бой, както правеше майка ми, когато ще ме видиш да се изправям пред нашия враг — единственият враг, който наистина има значение. Сега това е моята страна, ти сам я направи моя страна. И аз ще я защитя заради теб, заради себе си, и заради нашите наследници.“

Приготовленията в Англия за войната срещу Франция продължиха оживено: Катерина и верният ѝ помощник Томас Улзи, работеха всекидневно по изготвянето на списъци за мобилизиране на войници от градовете, събирането на провизии за армията, изковаването на доспехи и обучаването на доброволците как да маршируват, да се готвят за атака, и за отстъпление, по заповед. Улзи забеляза, че кралицата имаше два списъка за мобилизиране на войници, почти сякаш подготвяше две армии.

— Смятате ли, че ще се наложи да се бием както с французите, така и с шотландците? — попита я той.

— Сигурна съм в това.

— Шотландците ще ни се нахвърлят веднага щом войската ни потегли за Франция — каза той. — Ще трябва да укрепим границите.

— Надявам се да направя повече от това — беше единственото, което тя каза.

— Негова светлост кралят не иска вниманието му да бъде отклонявано от войната му с Франция — изтъкна той.

Тя не му се довери, както му се искаше.

— Знам. Трябва да се погрижим той да има голяма войска, която да отведе в Кале. Не трябва да се разсейва от нищо.

— Ще трябва да задържим някои части, за да се отбраняваме срещу шотландците; те със сигурност ще нападнат — предупреди я той.

— Погранични стражи — каза тя пренебрежително.

Красивият млад Едуард Хауард, с нов плащ с цвета на тъмносиньо море, дойде да се сбогува с Катерина, докато флотилията се готвеше да отплава със заповеди да блокира французите в пристанищата, или ако е възможно, да влезе с тях в битка в открито море.

— Бог да ви благослови — каза кралицата и долови, че гласът ѝ леко трепери от вълнение. — Бог да те благослови, Едуард Хауард, и дано късметът да те съпровожда, както винаги.

Той се поклони ниско:

— Имам късмета на мъж, ползващ се с благоволението на велика кралица, който служи на велика страна — каза. — Чест е да служа на страната си, на краля… и — той сниши гласа си до интимен шепот — и на вас, моя кралице.

Катерина се усмихна. Всички приятели на Хенри споделяха общата склонност да си представят, че се намират на страниците на някой рицарски романс. Камелот никога не беше твърде далече от мислите им. Катерина играеше ролята на дамата от преданията за рицари, откакто беше станала кралица. Харесваше Едуард Хауард повече, отколкото който и да е от другите млади мъже. Искрената му веселост и откритостта му печелеха обичта на всички, а той хранеше страст към флота и към корабите под свое командване, спечелила му одобрението на Катерина, която виждаше, че безопасността на Англия може да бъде осигурена само чрез завладяването на моретата.

— Вие сте моят рицар, и ще прославите своето и моето име — каза му тя, и видя как очите му блеснаха от удоволствие, докато свеждаше тъмнокосата си глава да целуне ръката ѝ.