Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Поведението му беше оскърбително — каза Хенри, раздувайки чувството си на обида — Може да си стои у дома, докато не е готов да се извини. Той е такъв надут човек, знаеш. Все си мисли, че знае всичко. А и без киселата му сестра Елизабет ще се справим тук.

— Тя е добра придворна дама и моя любезна компаньонка — отбеляза Катерина. — Очаквах да ме посрещне днес. Нямам повод да се оплача от нея, нито от сестра ѝ Ан. Предполагам, вие също нямате повод за недоволство от тях?

— Въпреки това съм изключително недоволен от брат им — каза Хенри. — Всички те могат да си вървят.

Катерина направи пауза и си пое дъх.

— Тя и сестра ѝ са в моята свита — отбеляза тя. — Имам право сама да избирам и отпращам дамите си.

Видя бързия изблик на детинския му гняв.

— Ще ми се подчините и ще ги отпратите от свитата си! Независимо какви права имате! Не искам да чувам приказки за права между нас!

Придворните зад тях замлъкнаха веднага. Всички искаха да чуят първата кралска караница.

Катерина пусна ръката му и заобиколи високата маса, за да заеме мястото си. Това ѝ даде един миг, в който си напомни да бъде спокойна. Когато той дойде на мястото си до нейното, тя си пое дъх и му се усмихна.

— Както желаете — каза тя с равен тон. — Нямам големи предпочитания по въпроса. Но как ще управлявам един добре организиран двор, ако отпращам всички млади жени от добро семейство, които не са направили нищо лошо?

— Вие не бяхте тук, следователно нямате представа какво е направила или не е направила тя! — Хенри затърси друг повод за оплакване и откри един. Махна на придворните да седнат и се отпусна в собствения си стол. — Заключихте се и се изолирахте за цели месеци. Какво се очаква да правя без вас? Как се очаква да вървят нещата, ако вие просто се оттегляте и зарязвате всичко?

Катерина кимна, запазвайки напълно спокойно изражение. Много добре си даваше сметка, че вниманието на целия двор беше съсредоточено върху нея като лупа върху фина хартия.

— Не може да се каже, че съм се оттеглила за собствено забавление — отбеляза тя.

— За мен беше изключително трудно — каза той, приемайки буквално думите ѝ. — Изключително трудно. На вас си ви беше много хубаво, да си лежите в леглото цели седмици, но как да се ръководи дворът без кралица? Вашите дами нямат никаква дисциплина, никой не знаеше как трябва да продължат нещата, не можех да ви виждам, трябваше да спя сам…

Той млъкна рязко.

Катерина осъзна със закъснение, че гневното му избухване криеше искрено чувство на обида. В себичността си той беше превърнал продължително понасяните от нея болка и страх в свое собствено затруднение. Беше успял да види в безплодното ѝ усамотение доброволно изоставяне от нейна страна; оставяйки го сам да управлява един труден за овладяване двор, в неговите очи тя го беше предала.

— Мисля, че най-малкото, което трябва да направите, е да изпълните онова, за което ви моля — каза той раздразнено. — Достатъчно неприятности имах през тези последни месеци. Всичко това ми се отразява много зле, направиха ме на глупак. А от вас не получих никаква помощ.

— Много добре — каза кротко Катерина. — Ще отпратя Елизабет, а също и сестра ѝ Ан, след като ме молите за това. Разбира се.

Усмивката на Хенри се върна, сякаш слънцето се показваше иззад облаците.

— Да. А сега, след като сте отново сред нас, всички можем да се върнем към нормалния живот.

Нито дума за мен, нито една утешителна дума, нито една мисъл на разбиране. Можех да умра, опитвайки се да доведа на бял свят неговото дете; без детето му трябва да се изправя пред тъга, печал и завладяващ страх от греха. Но той изобщо не мисли за мен.

Успявам да се усмихна в отговор на неговата усмивка. Когато се омъжих за него, знаех, че е себично момче, знаех и че ще се превърне в себичен мъж. Поставих си задачата да го напътствам и да му помагам да бъде по-добър мъж, толкова добър, колкото е възможно да бъде. Несъмнено ще има моменти, когато си мисля, че не е успял да се превърне в човека, какъвто би трябвало да бъде. А когато тези моменти идват, както е сега, трябва да приемам това като свой неуспех да го насочвам. Трябва да му прощавам.

Без моята прошка, ако не проявявам по-голямо търпение, отколкото смятах за възможно, нашият брак ще бъде по-лош. Той винаги е готов да презре и отхвърли една жена, която държи на него — научил е това от баба си. А аз, да ми прости Господ, твърде бързо се отдавам на мисли за съпруга, когото изгубих, вместо да мисля за съпруга, когото спечелих. Той не е мъжът, какъвто беше Артур, и никога няма да бъде такъв крал, какъвто щеше да бъде Артур. Но е мой съпруг и мой крал и е редно да го почитам.