Колийн Маккълоу - Цезар

След тази среща Цезар встъпи в преговори за издигане на Тазгеций на трона на карнутите, който в момента бе празен. При белгите такива решения се взимаха в битка, но при келтите (включително карнутите) старейшините се събираха на съвет под зоркото наблюдение (и влияние) на друидите. Тазгеций спечели със съвсем малко мнозинство, и то благодарение на безупречното си родословие. Цезар се беше спрял на него, защото в детството си Тазгеций бе прекарал четири години в Рим като заложник и съзнаваше опасностите от замесването на народа му във война.

Сега всичко това се беше провалило. Тазгеций бе мъртъв и Катбад, върховният друид, ръководеше съветите на старейшините.

— Е — обърна се Цезар към легата си Луций Мунаций Планк, — ще се опитаме да предотвратим размириците. Карнутите имат доста сложни политически отношения, тъй че не е задължително убийството на Тазгеций да предвещава война. Може да са го убили заради някакви вътрешноплеменни интриги. Вземи Дванайсети и иди в столицата им Ценабум. Устрой зимния си лагер на най-близкото парче суха земя пред стените им и наблюдавай. За щастие там горите не са много и няма да могат да те изненадат. И бъди готов да се справиш с размириците, Планк.

Планк също бе от клиентите на Цезар и както Требоний и Хирций разчиташе много на подкрепата му, за да напредва в кариерата.

— Ами друидите? — попита.

— Остави тях и Карнутум необезпокоени, Планк. Не искам във войната да се намесват и религиозни проблеми, това ожесточава съпротивата. Аз лично ненавиждам друидите, но предпочитам да не ги закачам, доколкото е възможно.

И така, Планк замина с Дванайсети легион, а Цезар остана с Десети в Самаробрива. За момент го поблазни идеята да повика Марк Крас с Единайсети, който беше наблизо, но се отказа. Все още предчувствието му говореше, че назряващите размирици ще дойдат от белгите, не от келтите.

И не се излъга. На света се бе появил страшен и способен противник. Казваше се Амбиорикс и беше един от двамата управници на ебуроните, същото племе, на чиято територия бе разквартируван съставеният от новобранци Тринайсети легион, в крепостта Атватука под „напълно равноправното“ командване на Сабин и Кота.

Галия на дългокосите не бе единна, особено когато станеше дума за съюз между полугерманските, полукелтските белги от севера и южните племена с чист келтски произход. Липсата на съгласие работеше в полза на Цезар и той пак щеше да се възползва от нея през настъпващата година на кървави сражения. Защото Амбиорикс не търсеше съюзници сред келтите, обърна се единствено към белгите. И така се наложи Цезар да се сражава с множество разпокъсани племена вместо с една единна войска.

От атватуките бяха останали една шепа хора — след като Цезар продаде цялото племе в робство, там не можеше да се търсят никакви съюзници. Амбиорикс не можеше да разчита и на атребатите с тяхната римска марионетка Комий, стремящ се с помощта на римляните към титлата „цар на всички белги“. Нервните бяха претърпели тежко поражение само преди няколко години, но оставаха многочислен народ, способен да даде огромен брой воини. За жалост те се биеха винаги пеш. С общи усилия можеха да нанесат сериозни поражения на врага, но отказаха да се подчинят на конник, Амбиорикс се нуждаеше от треверите, в чиито редици конниците заемаха ръководните постове; освен това бяха и най-многобройното и силно племе сред белгите.

Амбиорикс бе мъж с остър ум (не особено обичайно явление сред белгите) и обаятелна външност. Висок като чистокръвен германец, той имаше твърда сламеноруса коса, стърчаща като ореола на бога Хелиос, имаше големи златисти мустаци, а лицето с ясните му сини очи имаше благородно излъчване. Тесните му панталони и дългата му риза бяха черни, а триъгълният шал, закачен с брошка на лявото му рамо, беше с характерните за ебуроните черни и алени карета на яркооранжев фон. Малко над лактите си носеше две дебели като змии златни гривни, на китките — още две, украсени с бляскави кехлибари, на врата му висеше огромна златна огърлица с по една конска глава от всяка страна, а брошката за шала му представляваше голямо парче кехлибар, обковано със злато; коланът и презраменният му ремък, както и ножниците за меча и кинжала му, бяха изработени от златни плочки с инкрустации от кехлибар. От всичко във външния му вид лъхаше царственост.

Преди обаче да събере достатъчно мощ, за да убеди други племена да се присъединят към ебуроните му, Амбиорикс имаше нужда от една спечелена битка. Не му се налагаше да търси много далеч. Сабин, Кота и Тринайсети легион му се явиха като дар божи в собствените му земи. Проблемът беше в лагера им. Горчивият опит бе научил галите, че овладяването на един добре укрепен римски зимен лагер е практически невъзможно. Особено когато, както беше в случая, той е построен на мястото на яка галска крепост, превърната в непревземаема твърдина. А и с обсада надали щяха да постигнат нещо — римляните се бяха погрижили и за това. Атватука разполагаше с източник на добра питейна вода, предостатъчни хранителни запаси и санитарни приспособления, предотвратяващи разпространението на болести. Амбиорикс трябваше да подмами римляните вън от Атватука. За да го постигне, реши да предприеме лъжливо нападение над крепостта, без да излага воините си на истинска опасност.