Колийн Маккълоу - Цезар

— Пожали онези, които са останали, моля те! — проплака Сабин и хвърли демонстративно меча и кинжала си.

Отговорът бе неочаквано замахване с меча. Главата на Сабин се търкулна на земята, шлемът му отхвръкна във въздуха. Един от съплеменниците на Амбиорикс пристъпи напред и го хвана във въздуха, но царят на ебуроните изчака главата на римлянина да спре да се търкаля, преди да се приближи и да я вдигне.

— О, тези остригани римляни! — възкликна, след като не успя да я хване за косата; стисна късите косми с два пръста. — В атака! — закрещя. — Вземете им главите, вземете им главите!

Не след дълго бе убит и обезглавен и Кота, но Горгон остана жив достатъчно дълго, за да види как аквилиферът умира, отпуснат на колене, как събира последни сили и размахва свещения си сребърен орел, за да го запокити зад огъващите се римски редици.

Ебуроните се оттеглиха по залез и Горгон обиколи момчетата си, за да провери колко от тях още се държат на крака. За жалост бяха малко: около двеста от пет хиляди.

— Добре, момци — заговори той пред групичката, — извадете мечовете. Убийте всеки паднал, който още диша, и пак се върнете.

— Кога ще се върнат ебуроните? — попита едно седемнайсетгодишно момче.

— На разсъмване, момко, но няма да заварят нито един жив, за да го изгорят в дървените си клетки. Доубийте ранените и пак елате при мен. Ако откриете някой от цивилните или робите, дайте им право на избор. Да тръгнат веднага и да се опитат да се доберат до земите на ремите или да останат и да умрат с нас.

Докато войниците му изпълняваха задачата, Горгон взе сребърния орел и се огледа, очите му бяха свикнали с тъмнината. А, ето! Той издълба дълъг жлеб в меката, напоена с кръв почва и зарови орела не много дълбоко. След това затрупа мястото под купчина тела, седна на един камък и зачака.

След около половин час войниците от Тринайсети легион се самоубиха до един, за да не бъдат изгорени в дървените клетки на ебуроните.

Много малко цивилни и роби оцеляха от битката, тъй като повечето бяха взели мечове от мъртвите легионери и се бяха сражавали. Онези, които бяха останали живи обаче, минаха безпрепятствено пред редиците на врага и така късно на следващия ден Цезар научи за съдбата на Тринайсети легион.

— Требоний, грижи се за нещата тук — заръча той, след като завърза аления си плащ на раменете.

— Цезаре, не можеш да отидеш без охрана — проплака Требоний. — Вземи Десети. Аз ще изпратя вест на Марк Крас да дойде с Осми в Самаробрива.

— Амбиорикс отдавна се е оттеглил — успокои го Цезар. — Той знае, че скоро ще изпратим наказателен отряд и няма да иска да разваля радостта от победата си. Пратих послание до Дорикс от ремите да стяга войската си. Няма да отида без охрана.

И така стана. Когато достигна бреговете на Сабис малко под изворите й, Цезар бе посрещнат от Дорикс и десетхилядна ремска конница. Цезар яздеше начело на един ескадрон от хедуиската си конница заедно с един от новите си легати, Публий Сулпиций Руф.

Възкачиха се на едно възвишение и погледнаха събраната ремска войска. Руф затаи дъх:

— О, Юпитере, каква гледка!

— Хубави са на външен вид, а? — изсумтя Цезар.

Шаловете на ремите бяха на яркосини и тъмночервени карета, с тънка вплетена жълта нишка. Панталоните им бяха със същия рисунък, ризите им бяха тъмночервени, а конете им — покрити с яркосини чулове.

— Не знаех, че галите имат такива хубави коне — призна Руф.

— Нямат. Това са реми. От няколко поколения вече отглеждат италийски и испански коне. Именно затова ме посрещат с такава радост и такъв израз на приятелство. Те с мъка опазваха конете си; съседните племена извършваха постоянни набези върху стадата им. Отстояването им ги направи прекрасни войници, но въпреки това продължаваха да губят много коне. Принуждаваха се да пазят жребците си в истински крепости. Треверите са им съседи и постоянно се изкушават да крадат ремски коне. За ремите аз бях дар от боговете, аз съм символ на трайната римска власт в Галия. И така, в замяна на конете им аз изпращам Лабиен да плаши треверите.

Сулпиций Руф потрепери; много добре разбираше какво иска да каже Цезар, макар че знаеше за Лабиен само от слуховете, които се разпространяваха в Рим.

— Какво им има на галските коне? — поинтересува се той.

— Не са много по-големи от понита. Местната им порода, ако не се смеси с друга, дава понита. Много неудобни за високи мъже като белгите.

Дорикс се изкачи на хълма, за да поздрави Пълководеца, след това спря дългогривия си кон редом с неговия.