Колийн Маккълоу - Цезар

Сулпиций Руф примигна:

— Не съм надарен с твоята издръжливост на седлото, Цезаре, но съм готов да изпълнявам каквото кажеш.

— Добре. Аз трябва да остана тук за погребалния ритуал. Главите на войниците липсват и следователно те няма как да платят на Харон. За щастие аз съм понтифекс максимус . Имам власт да помоля Юпитер Оптимус Максимус и Плутон да дадат необходимата сума на Харон за всички мъртви.

Напълно разбираемо. Римляните, лишени от главите си при нормални обстоятелства, губят и правата си на римски граждани — да нямаш уста, в която да държиш монетата за сала през река Стикс, означаваше, че сянката на мъртвеца (не душата му, а някаква жалка останка от съществото му) ще скита вечно по земята, а не в подземния свят. Ще бъдат невидими и безпаметни, като живите безпаметни, които скитат от място на място, получават храна и дрехи от състрадателни души, но никога покана да останат; никога не познават уюта на домашното огнище.

— Вземи конницата и тичай при Лабиен — заръча Цезар. — Той е край Моза недалеч от Виродунум. Дорикс ще ти даде двама водачи от ремите. Кажи на Лабиен какво е станало тук и го предупреди да внимава много. И му кажи… — Цезар си пое шумно въздух — … кажи му, никаква милост.

Квинт Цицерон не знаеше нищо за съдбата на Сабин, Кота и Тринайсети легион. Разпънали лагера си в земите на нервните без закрилата на крепост като Атватука, малкият брат на Цицерон и Девети легион се бяха помъчили да си осигурят максимални удобства и да се установят колкото се може по-далеч от края на горите и на голямо разстояние от брега на Моза.

Положението не беше чак толкова лошо. Един ручей осигуряваше прясна питейна вода в лагера и отмиваше отходните води към Моза. Храна имаха предостатъчно, и то много по-разнообразна от очакваното от Квинт Цицерон след унилата атмосфера на онзи военен съвет в Портус Ициус. Дърва за отопление не беше трудно да се доставят, макар че отрядите, които отиваха да ги набавят от гората, се движеха винаги тежковъоръжени, стояха постоянно нащрек и носеха средства за сигнализация, в случай че имат нужда от помощ.

Най-доброто на този зимен лагер бе, че наблизо имаше село с приятелски настроено население — местният белгски благородник Вертикон беше голям поддръжник на римското присъствие в Белгика, тъй като смяташе, че белгите имат най-голям шанс да се предпазят от германите, ако се съюзят с Рим. Вследствие на това той с готовност помагаше и дори осигуряваше жени за римските легионери. Стига войниците да си плащат, разбира се. Квинт Цицерон отминаваше всичко това с усмивка и се задоволяваше да пише на големия си брат в Рим, като обсъждаше в посланията си дали да не поиска комисиона от парите, които Вертикон несъмнено печелеше от отзивчивите си съплеменнички.

Девети легион се състоеше от опитни войници, събрани в Италийска Галия по време на последните пет месеца от консулството на Цезар. Бяха прокарали пътя си с бой, както сами обичаха да казват, от река Роданус до Атлантическия океан и от Гарумна в Аквитания до устието на Моза в Белгика. Въпреки това всичките бяха около двайсет и три годишни, упорити млади мъже без никакъв страх. По народност бяха близки до хората, срещу които се биеха, защото Цезар ги бе събрал отвъд река Падус в Италийска Галия, обитавана от потомци на галите, попаднали под римско владичество няколко века по-рано. Затова повечето бяха високи, руси или червенокоси и със светли очи. Кръвното родство обаче в никакъв случай не ги караше да се чувстват близки с дългокосите гали — те ги мразеха, независимо дали бяха келти или белги. Един войник може да изпитва уважение към врага, но никога любов или дори жалост. Омразата е най-важното чувство за добрия воин.

Квинт Цицерон нямаше абсолютно никаква идея за съдбата на Тринайсети легион; също така не подозираше, че Амбиорикс води преговори с нервните, за да прецени какви поражения може да нанесе по пътя си към земите на треверите. Задачата му бе лесна — след като научи, че жените на нервните продават плътта си за пари (нещо, до което рядко имаха достъп) в зимния лагер на Девети, той без усилие възбуди недоволството у мъжете им.

— Нима можете да се примирите, че някой римски войник е оставил семето си преди вас? — попита той с широко отворени от изненада очи. — Децата ви наистина ли са ваши? На нервийски ли ще говорят, когато пораснат, или на латински? Вино ли ще пият, или бира? Масло ли ще мажат на хляба си, или ще го топят в зехтин? Ще се вслушват ли в мъдростта на друидите, или ще предпочетат римския цирк?