Колийн Маккълоу - Цезар

Следващата му цел бе да лиши Цезар от всички морски пътища за получаване на провизии, включително на тези, изпращани от Гърция през Коринтския залив и от южната страна на Пелопонес.

Беше чул невероятния слух, че Цезар, уплашен да не се окаже в изолация, решил да отплава сам за Брундизиум с малка открита ладия насред зловеща буря покрай бреговете на остров Сасон. Преоблечен, за да не събуди подозренията на хората си, така гласеше слухът. След като капитанът решил да се върне заради опасното време, Цезар му разкрил самоличността си и го помолил да продължава, защото той щял да му донесе прословутия си късмет. Направили втори опит, но в крайна сметка се наложило да се върне отново в Епир и да оставят Цезар жив и здрав при хората му. Наистина ли? Бибул нямаше представа. Типично за него, да направи такова самонадеяно изказване пред капитана! Ала защо да си дава труда? Какво е мислел, че може да направи в Брундизиум, с което двамата му отлични легати да не успеят да се справят?

Независимо от това подобни слухове караха Бибул да се старае още повече. Когато есенните бури направиха измъкването от Брундизиум невъзможно, той спокойно можеше да си почине. Ала не го направи. Сам, главнокомандващият на флота патрулираше край епирския бряг между островите Коркира и Сасон. Правеше го във всяко време, премръзнал, мокър, недоспал.

През март настина, но отказа да се върне в Коркира, докато силите не го напуснаха. С горящо чело, със замръзнали ръце и крака, със затруднено дишане, един ден той припадна на палубата на командния си кораб. Заместникът му Лукреций Веспилон нареди флотилията да се върне в главното пристанище и там Бибул бе положен на легло.

Когато стана ясно, че състоянието му не се подобрява, Веспилон взе друго важно решение — да извести Катон в Дирахиум. Измъчван от тревоги, че може да е закъснял, известният стоик пристигна с ладия, подобна на онази, описвана в слуха за Цезар.

Катон се увери с ушите си, че Бибул е жив, още преди да влезе в стаята на болния — цялата малка коркирска каменна къща, прислонена в едно заливче, трепереше от тежкото дишане на Помпеевия адмирал.

Толкова беше дребен! Защо го бе забравил? Беше потънал в твърде голямо за ръста му легло с побелели коси и вежди, почти неразличими от обрулената му от природните стихии бледа кожа. Само в сивите му очи, огромни върху изпитото му лице, имаше някакъв живот. Те се спряха върху Катон и се наляха със сълзи. Бибул вдигна немощно ръка.

Катон седна на ръба на леглото и хвана десницата му между дланите си; наведе се и целуна Бибул по челото. Едва се сдържа да не се отдръпне, толкова гореща бе кожата на болния; стори му се, че от сълзите, стичащи се от ъгълчетата на очите му, се чува съскане и започва да излиза пара. Изгаряше! В огън. Гърдите му се повдигаха като ковашки мехове, със силно, сухо хриптене, о, и болката! Там, в разплаканите очи, блестяща през тънкия слой влага, се виждаше обикновена човешка, дълбока любов. Любов към Катон, който за пореден път щеше да остане сам.

— Сега съм спокоен, щом си тук — промълви той.

— Ще стоя колкото искаш, Бибуле.

— Хвърлихме твърде много усилия. Не можем да оставим Цезар да спечели.

— Никога няма да го оставим да спечели, дори да умрем.

— Той ще унищожи републиката. Трябва да го спрем.

— И двамата много добре го знаем.

— Останалите не са достатъчно отдадени. Освен Ахенобарб.

— Старата троица.

— Помпей е изтъпен кинжал.

— А Лабиен е чудовище. Знам. Не мисли за това сега.

— Грижи се за Порция. И за малкия Луций. Той остана единственият ми син.

— Ще се грижа за тях. Ала първо Цезар.

— О, да. Първо Цезар. Той има сто живота.

— Помниш ли, Бибуле, когато беше консул и се затвори у дома си, за да гледаш небето? Колко противно му беше тогава! Ние провалихме консулството му. Принудихме го да наруши закона. Положихме основата на обвиненията в измяна, по които ще бъде съден след края на всичко това…

Естествено грубият, висок, заповеден глас продължи да звучи часове, но толкова нежно, с толкова любов, успокояваше и постепенно унасяше Бибул във вечния му сън. Думите му галеха ушите на болния, извикаха на устните му същата блажена усмивка като на дете, което слуша най-омагьосващата приказка на света. И така, все още усмихнат, все още съсредоточил поглед върху Катон, Бибул премина в света на сенките.

Последните му думи бяха: „Ние ще спрем Цезар.“

Този път не беше както с Цепион. Този път нямаше силна проява на скръб, нямаше отказ да приеме смъртта. Когато последното издихание на Бибул отмина, Катон стана, събра ръцете на мъртвия върху гърдите му и прокара длан над безжизнените му очи, за да ги затвори. Той бе знаел, разбира се, още откакто получи посланието в Дирахиум, затова носеше златния денарий. Пъхна монетата в отворената уста, напрегната все още в това последно издихание, след това бутна леко брадичката нагоре и устните отново се събраха в лека усмивка.