Колийн Маккълоу - Цезар

— Да бъде, Марк Калпурний Бибуле. Не знам дали ще унищожа Цезар, но знам, че той никога няма да унищожи нас.

Луций Скрибоний Либон чакаше пред стаята с Веспилон, Торкват и неколцина други.

— Бибул е мъртъв — обяви високо Катон. Либон въздъхна:

— Това прави задачата ни по-трудна. — Кимна учтиво на Катон. — Малко вино?

— Благодаря, много. И без вода.

Той пи доста, но отказа всякаква храна.

— Можем ли да намерим подходящо място за клада в тази буря?

— Вече съм се погрижил.

— Казаха ми, Либоне, че се опитал да измами Цезар, като го поканил на преговори в Орикум. И че Цезар дошъл.

— Да, вярно е. Макар че Бибул не се е срещнал лично с него. Каза ми да му предам, че не смее да остане насаме с него. Надявахме се да отклоним вниманието му от крайбрежието; сега не можем да акостираме заради него.

— Планът обаче не проработил — добави Катон и допълни чашата си.

Либон се намръщи, разпери ръце:

— Понякога, Катоне, ми се струва, че Цезар е безсмъртен. Той ми се изсмя в лицето и си тръгна.

— Цезар е смъртен. И един ден ще умре.

Либон вдигна чашата си и капна малко вино на пода:

— Моля се на боговете, Катоне, да съм жив да го видя.

Катон обаче се усмихна и поклати глава:

— Не, аз няма да отправя такава молитва; имам предчувствие, че ще умра преди него.

Разстоянието от Аполония до Брундизиум през Адриатика беше хиляда и триста километра. По изгрев на втория ден на април Цезар написа писмо в Аполония. Вълнението спадаше, вятърът от юг почти бе спрял, а до хоризонта на юг не се виждаше ни един кораб, камо ли Помпеевата флота.

По залез в Брундизиум Марк Антоний получи свитъка. Писмото беше писано собственоръчно от Цезар и изключително лесно за разчитане; ясни букви, като последната на всяка дума бе обозначена с точка отгоре:

„Антоний, есенните бури преминаха. Зимата настъпи. Природните знаци показват, че можем да очакваме обичайното затишие. Надяваме се да имаме поне две спокойни нундини преди следващата вълна на лошо време.

Ще ти бъда благодарен, ако се вдигнеш и докараш остатъка от войската ми. Веднага. Които войници не успееш да побереш, ще оставиш. Първо ветераните и конницата, новите легиони — най-накрая.

Живо, Антоний. Омръзна ми да чакам!“

— Старецът става раздразнителен — сподели Антоний пред Квинт Фуфий Кален. — Свири сбор! Тръгваме след осем дни.

— Имаме достатъчно кораби за ветераните и конницата, а и Четиринайсети се върна от Галия. Ще разполага с девет легиона.

— Справял се е с по-силни войски и с по-малко. В момента имаме нужда от флота, за да устоим на Либон.

Най-трудната задача бе натоварването на над хилядата коне и четирите хиляди мулета: седем дни без почивка, на светлината на факли през нощта и при изключителна организация. Тъй като Брундизиум бе голямо пристанище и разполагаше с малки заливчета, осигуряващи защита срещу ветровете, товаренето ставаше там, след което корабите биваха изкарвани навътре в морето и оставаха да чакат на котва. След натоварването на животните свободните места между тях бяха заети от коняри, оръженосци и конници. Колите и артилерията на пехотата отдавна чакаха на корабите, легионерите заеха много по-бързо и безпроблемно местата си.

Флотата потегли доста преди съмване на десетия ден на април; духаше лек югозападен вятър, което означаваше, че платната можеха също да се използват.

— Прекалено бързо ни отнася, за да ни настигне Либон — пошегува се Антоний.

— Да се надяваме, че няма да се разкъсаме — изказа опасенията си Кален.

Цезаровият късмет обаче помогна и на тях… или поне така си мислеха бойците от Шести, Осми, Единайсети, Тринайсети и Четиринайсети легиони, докато корабите се носеха с издути платна на североизток през Адриатическо море. От флотата на Либон нямаше никаква следа, нито едно облаче не засенчваше просветляващото небе.

От остров Сасон една флотилия на Помпей ги забеляза и започна преследване, подпомагана от същия вятър, отнасящ корабите на Антоний встрани от желаното място.

— О, богове, така можем да плаваме до Тергесте — възкликна Антоний, докато отминаваха носа на север от Дирахиум.

Още докато изричаше тия думи обаче, вятърът започна да утихва — сякаш боговете го бяха чули.

— Насочи кораба към брега, когато е възможно — нареди той на капитана, застанал на кърмата.

Старият морски вълк кимна на двамата кормчии на големите управляващи гребла, облегнали се на дръжките им, сякаш опитваха да поместят огромни канари.