Колин Фалконър - Стигмата

– Вие защо не оставихте меча си? – попита тя.

– За в случай, че трябва да изпълня обещанието си, което дадох на капитана за теб. Или забрави?

Запали огън, за да се стоплят, вече беше късен следобед и клисурата лежеше в сянка. Лятото беше горещо и прахан се намираше предоволно.

– Кръстоносците няма ли да видят дима и да разберат, че сме тук? – попита тя.

– Те вече знаят къде сме, но могат да дойдат само ако скочат от скалата в реката, както направихме ние.

Филип отиде до водата, изпра ленените превръзки, които Фабрисия увиваше около ръцете и краката си, и ги просна да се сушат на огъня. Огледа раните ѝ. Тези на ръцете бяха малки и кръгли, но много дълбоки, помисли, че пронизват цялата плът. Раните на краката ѝ изглеждаха още по-зле. Плътта около тях беше бяла и подпухнала от допира с водата. Как би могъл някой да причини подобно нещо на себе си?

– Какво стана с коня ви?

– Счупи крак. Сигурно е стъпила в заешка дупка.

– Убихте ли я?

– Направих, каквото трябваше.

– Изглеждахте много привързан към този кон.

– Обичах я. Не си мисли, че така съм закоравял от войните, че да спя спокойно след онова, което направих. Но не можех да понеса да я гледам как се мъчи и как съм безпомощен да я спася. Помолих я за прошка и я отървах от мъките ѝ. Направих го бързо и безболезнено. Макар Бог да не знае какво означава милост, ще ми се да си мисля, че аз знам.

– Не ви ли е страх да говорите така? Не се ли страхувате от Бог?

Превръзките изсъхнаха. Той започна да превързва крака ѝ.

– Може би еретиците са прави и Богът на този свят е Дяволът и аз не познавам истинския Бог. На мен това ми се струва много смислено, разбираш ли. Разбирам тази ерес.

– Ами това – тя вдигна ръце. – Как се вписва в онова, което говорят еретиците?

Той поклати глава.

– Както сама казваш, не можем да знаем всичко. Някои неща трябва да останат загадка.

Нямаха завивки. Филип донесе, колкото успя, дърва от гората и се свиха един в друг, за да се стоплят.

Никога не съм си представяла подобно нещо, мислеше си тя. Щом си родена в дома на зидар в Тулуза, стените на града са целият свят и си мислех, че животът ми ще бъде като този на майка ми и като на майката на майка ми. А и не изглеждаше толкова лош: добър и силен съпруг, който не я бие, дом със солие , свински бут над огнището, добри съседи и обещание за топло ъгълче на небето в края на този живот.

Никога не си беше представяла, че един ден ще спи насред горите с френски благородник, преследвана като животно и прокълната с дарба, която я откъсваше от останалите.

– Казахте, че сте видели майка ми и баща ми, че били тръгнали към Монтайе.

– В тези планини това е единственото убежище от кръстоносците.

– Според вас тогава те ще са там, когато пристигнем.

– Ако преживеят пътуването. Надявам се тяхното да не е така пълно с толкова пречки като нашето.

– Какво ви казаха за мен? Дали и те като останалите ме мислят за вещица или за луда?

– Казаха, че се молят за теб всеки ден, и изглеждаха разтревожени, както се тревожат едни родители за детето си. Ако знаеха, че не си на сигурно място в манастира тази вечер, щяха да умрат от притеснение. Защо си тръгна оттам?

– Защото монахините също ме мислеха за вещица. Решиха, че сама си причинявам раните, защото съм луда или защото искам цялото внимание да е насочено към мен. Можете ли да си представите някой толкова да жадува за вниманието на хората, че да си забива нож в ръцете и краката всеки ден? Но хората мислят така. И вие мислите същото понякога, нали?

Той не ѝ отговори.

– Ще ме искате ли още, когато стигнем Монтайе, сеньор? Аз съм дъщеря на зидар. Вие сте пер. Само засега ли ме искате? Мога да понеса истината, ако ми я кажете. Но момиче като мен понякога може да си въобрази разни неща за положението си.

– Забравяш, че вече не съм сеньор, вече не притежавам земя, нито пари и съм отлъчен от църквата. За мен няма бъдеще. Дали е само засега? Всичко в живота ми е само засега.

Чу се вълчи вой и тя се стресна. Последва втори.

Фабрисия сграбчи ръката на Филип.

– Воят идва от много близо.

– Всичко е наред – успокои я той. – Няма да се приближат до огъня.

Но седна и извади меча си от ножницата.

Нащърбената наполовина луна се показа иззад облаците, хвърляйки бягащи сенки. Реката се точеше и потреперваше, а светлината се стрелкаше като живак. Той метна още цепеници в огъня. Нещо сред храстите помръдна.