Колин Фалконър - Стигмата

– О, Лейла – простена Филип, – какво направи?

Но знаеше отговора. Докато здраво я пришпорваше, кракът ѝ беше попаднал в заешка дупка.

– Какво ще правите? – попита Фабрисия.

Филип коленичи.

– Помогни ми да махна тая ризница! Не мога да тичам с нея.

Фабрисия заразвързва връзките отзад. Докато тя се занимаваше с тях, той махна ръкавиците и шлема. Малко богатство лежеше на тревата, нищо не можеше да се направи. Но меча си щеше да задържи.

Една от връзките не можеше да се развърже. Той се извъртя и я разсече с меча си.

– Ще ме убиете ли сега? – попи тя. – Нали това обещахте?

– И защо да те убивам?

– Капитанът каза, че не бива да позволявате да ме хванат жива.

– Все още не са ни хванали.

– Не мога да тичам. Едва ходя.

– Помолих Бог за сто пъти по сто сутрини. Този път той няма да ме разочарова! – съблече ризницата и се изправи. – Ако не можеш да тичаш, пропълзи до върха на хълма. Върви!

– Ами коня?

– Върви! Ще дойда след теб.

И Фабрисия направи онова, което си мислеше, че ѝ е невъзможно; препъваше се и пълзеше на места, но се изкатери почти до върха на покрития с дървета хълм, без да обръща внимание на агонизиращата болка в краката си. Каква полза от това, питаше се тя. Те имат коне. Ще ни настигнат. Без Лейла нямаше надежда.

Падна на колене . Дево Мария, благословена измежду жените, помогни ми сега. Обърна се и погледна през дърветата. Не го виждаше, но чу предсмъртното процвилване на коня му.

Изправи се с усилие на крака и продължи да пристъпя, а когато стигна билото, отново падна, започна да се търкаля надолу по склона от другата страна. Най-накрая спря по гръб, вперила поглед в небето.

Къде беше Филип?

Изправи се и ахна. Намираше се на две крачки от замайваща бездна. Осъзна, че сигурно стои върху издадена над пропастта скала, защото водата беше точно под нея, бучеше през тясната клисура.

Свети Боже. Да скочи човек оттук, беше като да скочи от катедрала.

Нещо проблесна покрай лицето ѝ, усети движението на въздуха, което предизвика на минаване. Тя се обърна. На около двеста стъпки от другата страна на скалата стоеше стрелец, който спокойно протегна ръка зад гърба си за нова стрела.

Фабрисия скокна и извика високо от болката в краката си. Единствената ѝ надежда да избяга беше да скочи в реката, но не можеше да го направи. Сто пъти би предпочела да умре, но не по този начин.

Стрелецът внимателно се прицели. Тя затвори очи и се приготви да умре.

Усети как нещо се удари в нея и тя политна напред, не можеше да спре, с крясък полетя във въздуха и се стовари във водата отдолу.

ФАБРИСИЯ ДОЙДЕ НА СЕБЕ СИ и се задави, малко беше останало да потъне, но течението я носеше полека към отсрещния бряг. Тя протегна ръка и се улови за надвиснал клон. Пред очите ѝ се мержелееха черни точици. Трябва да се държа . Усети как хватката ѝ се отпуска, но събра сили, за да протегне и другата ръка и да се улови здраво.

Осъзна, че сигурно Филип я е бутнал от скалата. Веднага след като спря да кашля, извика името му. Не го виждаше никъде. Бавно, като местеше ръце по клона, се изтегли на брега и легна там, кашляше и вода излизаше от носа и устата ѝ.

– Филип!

Сега видя какво я е спасило, едно дърво беше паднало близо до брега и наполовина лежеше във водата. Сигурно се беше случило при същата буря, която наводни пещерата.

– Сеньор!

Най-накрая го видя, държеше се за клон близо до брега нагоре по течението. Крехкият ствол, за който се беше уловил, не можеше да удържи теглото му, течението го подхвана и го повлече надолу към нея.

Фабрисия пропълзя по корем върху стърчащия накрайник. С едната ръка се улови за падналия дънер, другата протегна и извика името му.

Той се извърна във водата, когато я чу, и подаде ръка. Фабрисия го хвана, но беше прекалено тежък, едва не го изпусна. Някак успя да го забави достатъчно, за да може да се улови и с другата ръка. Затегли се сам по падналото дърво, точно както и тя беше направила, докато се освободи от течението и не беше в безопасност в плитчините.

Падна по лице на брега, кашляше и плюеше вода. Все още стискаше меча си в ръка. Как беше успял, почуди се тя, да не го изпусне. Фабрисия коленичи до него.

– Добре ли сте, сеньор?

– Защо не скочи?

– Страх ме е от високото.

Той се разсмя, но смехът му се превърна отново в пристъп на кашлица.

– По-малко ли те е страх от това да те изнасилят и заколят.

– Не мога да плувам.

– И аз не мога.