Колин Фалконър - Стигмата

Пред нея в прогорена хралупа в основата на едно дърво стоеше черно изображение на жена. По скования ѝ олтар имаше наскоро покапал восък от свещ и оставените цветя бяха свежи. Тя посегна да я докосне и познатите тръпки полазиха по кожата ѝ, студена, лепкава вълна, от която повърна. Падна на колене и ръце, погледът ѝ се замъгли, хлад скова тялото ѝ, плувнало в студена пот.

На Филип не му се вярваше, че си е позволил да заспи на открито. За пръв път се случваше. Когато се събуди, Фабрисия я нямаше, въпреки че следата, която беше оставила в тревата, все още беше прясна. За миг се изплаши не на шега, след това чу гласа ѝ, който идваше отблизо. На кого говореше? Скочи на крака с ръка на меча.

Намери я коленичила сред храсталака. Тя погледна към него, погледът ѝ беше унесен.

– Кой е тук? – попита той. – С кого говориш?

Някой беше издълбал малък отвор в основата на буката. Вътре около черна, четвъртита и грозна статуя имаше каша от восък за свещи и цветя. Виждаше се, че фигурата е женска, с плоски гърди и необичайно плодовит корем.

– Видях ви мъртъв – рече тя.

– Моля?

– Яздехме заедно през планините. Беше зима. В гърдите ви се заби стрела. Сънувала съм го и преди.

Тя го гледаше, но очите ѝ виждаха нещо друго, зад него и много далеч. Кожата ѝ сивееше като кожа на труп. Той я вдигна и уплашен я отведе от демона в дървото.

ИЗОСТАВЕНА ПАСТИРСКА колиба, намаляла с една четвърт луна. Фабрисия го беше възседнала, целуна го по устата.

– Какво се случи днес? – прошепна той.

– Не искам да говоря повече за това.

Издърпа туниката от раменете си и я пусна да се плъзне до кръста ѝ. Очите ѝ бяха като луни, тялото ѝ бе долини и сенки. Откри белег на бедрото му и пръстите ѝ проследиха по дължина назъбените му ръбове.

– Получих го в Земите отвъд. Съпровождахме поклонници до Акра и попаднахме в засада на сарацини.

– Много хора ли сте убили?

– До онзи ден в гората бях убивал само сарацини.

– И сарацините са хора.

– Не са като християните.

Косата ѝ погъделичка лицето му.

– Съпругите и децата им ще ви кажат друго, Филип. Мъжете може и да са различни, но вдовиците са едни и същи. Имам чувството, че спя с Дявола.

– Така ли мислиш? Винаги съм се имал за добър човек.

Тя улови ръцете му и ги постави на гърдите си. Филип прокара палци по зърната им и те се втвърдиха от докосването му. Фабрисия затвори очи, отметна глава и измърмори нещо, което той не чу.

– Какво е това? – посочи разпятието на шията ѝ.

– Отец Марти ми го даде.

– Ценно ли е?

– Не знам. Каза, че има брат от другата страна на планините, който ще ми помогне, ако му го покажа.

– Изглежда старо.

Тя се приведе над него и близна врата му.

– Накарайте ме да забравя за всичко това.

Той искаше да я накара да забрави, искаше и сам да забрави. Фабрисия улови лицето му с ръце и отново го целуна, после се отдръпна.

– Ръцете ми отвращават ли ви?

– Не – рече той.

Донякъде беше истина, донякъде лъжа. Самите рани не го притесняваха, виждал беше и по-страшни. Но бяха там и вероятно бяха дяволски знаци. Чувал беше как демоните се въплъщават в жени, за да примамват мъжете с красотата и сластта си, а щом мъж им станеше роб, те отново се превръщаха в ръмжащи чудовища и отнасяха плячката си в Ада.

Не я ли беше видял да се моли на Дявола днес?

Добре тогава, нека тя се превърне в Дявол и да ме прокълне, да се спре сега, беше равносилно на това да изгребе морето. Пръстите ѝ бяха около него. Възбуждаха го.

Всичко, което беше отказвал на себе си през изминалите години, сега изригваше.

– Толкова време мина – прошепна той като извинение, когато почувства как пулсира в ръката ѝ. – Не спирай. Не искам да спираш. Не искам никога да спираш.

– Не искам семето ви в мен, сеньор – рече тя. – Искам само докосването ви, топлината ви.

– Не трябва повече да ме наричаш "сеньор". Името ми е Филип.

– Не знам дали мога да ви наричам така. Ще имам чувството, че се държа прекалено свойски.

Той се разсмя на думите ѝ. Преобърна я по гръб, доволен от начина, по който тя въздишаше и простенваше и при най-малкото нещо, което той правеше. От тялото ѝ се носеше ухание на пот и виолетки, кожата ѝ имаше солен вкус.

– Не ми е за първи път – прошепна тя.

– Не е необходимо да ми разказваш.

– Искам да ви кажа. Не съм никаквица. Свещеник го направи. Насили ме.

– Така или иначе, от теб не би излязла добра монахиня.