Колин Фалконър - Стигмата

– Казваха, че имам много хубав глас за псалмите. – Тя се сепна, когато влезе в нея. – Внимателно – прошепна.

Мислеше върху думите ѝ, как ще умре със стрела в гърдите на снега. Оставаше му тогава още малко живот, понеже есента още не беше дошла. Перспективата за собствената му смърт изведнъж изобщо вече не го плашеше. Какво се беше случило? Някак всичко беше станало по-лесно, след като не му се налагаше да се грижи за живота; за кратко всичко му се струваше толкова просто. А сега у него отново се беше надигнал бунт за още живот и с него се появиха старите тревоги и лутания, както и онази предателка – надеждата.

Днес беше видял кръстоносците или поне си помисли, че ги е видял, проблясване на слънчевата светлина на копие, мерване на цвят сред дърветата. Скоро щяха да стигнат Монтайе.

Филип целуна долината между гърдите ѝ, прокара ръка по бедрата ѝ, корема ѝ, ханша.

– Толкова си красива. Защо не си се омъжила?

– Баща ми искаше зестрата ми да отиде при друг зидар, който да поеме работата му. Но мъжът, който ми беше избрал, почина, преди да се сгодим.

– Сигурно си имала и други ухажори?

– Кой иска faitilhier – вещица – с дупки в ръцете си? И то вещица, която вече не е девица?

Проблясък на лунен лъч, сребрист както живак, се промъкна през облаците; мрак, светлина, отново мрак. Той я изучаваше с ръцете си и на нея ѝ се струваше, че познава тялото ѝ по-добре от нея самата. Фабрисия ахна, мускулите на стомаха ѝ затрепериха като трепкащите криле на птиче. Извика веднъж, отметна глава. За един дълъг миг не можеше да си поеме въздух.

Най-накрая се разсмя весело, съвсем непривично за светица.

– О, сеньор. Направихте горката зидарска дъщеря много щастлива.

Когато се събуди, беше застудяло, а него го нямаше.

– Сеньор?

Чу гласа му отвън и излезе. Намери го на колене, сключил ръце за молитва.

– Какво правите?

Той се изправи смутен.

– Молех се.

– За какво?

Филип се подвоуми.

– Молех се за сто пъти по сто още развиделявания като това. И във всяко едно да те откривам заспала до мен.

Тя се усмихна и го целуна по бузата. Изведнъж си помисли: това значи било да си радостен? Дали не мога да задържа това чувство за известно време.

ФИЛИП ВЪРВЕШЕ нагоре между покрити с гъсти иглички борове и водеше Лейла за юздата. Фабрисия се полюляваше на седлото. Краката ѝ отново кървяха и тя едва стоеше. Филип виждаше Монтайе в далечината, външните му укрепления се издигаха от скалите и се очертаваха на бялото небе. Следобедната жега изпиваше силите.

Изведнъж спря и сложи пръст на устните си. Посочи към долината. Там имаше дванайсет ездачи в пълно бойно снаряжение с вдигнати наличници на шлемовете, на туниките над ризниците им ярко грееха червени кръстове. Рицарят, който ги предвождаше, имаше златен кръст на дясното си рамо, а доспехите му изглеждаха скъпи.

Той разпозна трите бледосини орела върху знамената им. Бяха норманите, с които влезе в разпра при Сент Ибар. Филип изруга тихо. Кръстоносците вървяха покрай реката. Течението ѝ поглъщаше гласовете им, но той виждаше как викат един към друг, когато конете избираха път през плитчините. Филип затаи дъх и се помоли да минат и да не ги видят.

Но един от конниците вдигна очи, спря и посочи към тях, предупреди с вик другарите си.

– Свърши ни късметът – каза Филип на Фабрисия.

Скочи на седлото зад нея и пришпори Лейла нагоре по склона. Може би щяха да успеят да им се измъкнат, защото ония бяха на сто крачки надолу. Погледна през рамо. Норманските коне се препъваха и се пързаляха по камъните на речния бряг, не бяха отгледани за преследване. Единият процвили в паника, когато стъпи накриво.

Двама от рицарите пуснаха стрели към тях, но те паднаха далеч.

Реши, че са в безопасност. Само че и най-добрите допускат грешки; с конете не беше по-различно. Лейла политна настрани и той веднага разбра, че нещо не е както трябва. Конят задърпа юздата и процвили от болка. Филип скочи от седлото и издърпа след себе си Фабрисия.

– Лейла! – извика. – Какво има, момиче, какво стана?

Кобилата държеше десния си преден крак встрани от земята. Филип прокле Бог. Счупен! Виждаше строшената бяла кост да стърчи при глезена ѝ, навсякъде имаше кръв. Сграбчи здраво юздата, за да я принуди да мирува, зашепна ѝ, ръката му лежеше на най-нежната част от гърлото ѝ. Тя се поуспокои, но очите ѝ бяха обезумели от болка.