Колин Фалконър - Стигмата

– Какво беше това?

Той взе клон от огъня и го вдигна високо над главата си. Някъде там просветваха чифт оранжеви очи, два чифта, може би повече.

– Докато стоим близо до огъня, няма да се осмелят да приближат – успокои я той.

– Имаме ли достатъчно дърва, за да гори цяла нощ?

– Не знам.

Тя чу камбаната да бие за утреня в църквата в Монтайе, оставаше втората половина на нощта.

Филип стоя на пост, не допускаше огънят да угасне, от време на време се разхождаше и размахваше горящ клон, за да се отдръпнат вълците по-дълбоко сред мрака. Фабрисия ги чуваше да вият недоволно.

– Гладни са – каза Филип.

Луната залезе зад скалите. И тогава без никакво предупреждение тя чу как един от вълците рискува да се приближи. Филип замахна, мечът му изсъска, после описа свистящ кръг. Искри от клона, който държеше в другата ръка, заблещукаха в тревата.

Чу скимтене, когато едно от животните се запремята, а другите избягаха назад и нагоре по брега към гората. Филип изрева и хукна след тях, размахал факлата в широка дъга. Вълците заръмжаха и се оттеглиха с горящи очи.

Филип блъсна с крак още дърва в огъня.

– Всичко е наред. Вече няма да се върнат.

Фабрисия потрепери и се приближи към огъня.

– Можете ли да пазите цяла нощ? – попита тя.

– Няма да ми е за пръв път. А и има достатъчно неща, които съм направил и които да ме държат буден и в най-спокойната нощ.

– Какви неща?

– Убих коня си. Предадох съпругата и сина си.

– Мъката ви по-поносима ли става, когато я наричате провал?

– Защо го казваш?

– Обвинявате се за толкова много неща, за които не е във ваша власт да ги промените. Може би трябва да оплачете своя син, вместо да обиждате Невидимото или себе си.

Той не ѝ отговори дълго време. Най-накрая прошепна:

– Сигурно си права.

Вълчата глутница не се беше отдалечила кой знае колко. Останаха, докато слънцето не се показа над скалите, и после изчезнаха в гората, като оставиха мъртвия си другар.

Когато слънцето изгря, Филип приклекна от умора, облегнат на меча си и опрял глава на дръжката му. Тя постави ръка на рамото му. И тя като катарите мислеше, че е погрешно да се убива друго живо същество. Лесно е да се мисли така, когато човек е коленичил в църква. Трудно беше да запази тази вяра, когато в мрака е заобиколен от гладни вълци.

МОНТАЙЕ СЕ ИЗДИГАШЕ върху самотна остра варовикова скала. Под стените на крепостта светлокафявите покриви на града спяха под жълтото слънце. Хората, които живееха там, скоро щяха да бъдат изтръгнати от съня си, помисли си той.

Главозамайващо стръмни скали се спускаха към клисури с отвесни склонове от северната и източната част. Южните и западните стени бяха защитени от високи укрепления. До тях се стигаше само по път, който се изкачваше от долината.

Филип най-напред огледа местността с очите на войник, прецени слабостите, къде може да постави катапултите си, ако той беше врагът, как може да лиши гарнизона на крепостта от вода. Червените стени около града може и да удържаха на вълци и разбойници, но нямаше да удържат на проведено с решителност нападение от армия с обсадни машини. Помисли си, че хората на Транкавел скоро ще го схванат. Но самата крепост изглеждаше страховито.

Дълго се изкачваха към града в жегата, вървяха покрай опустели лозя и маслинови горички. Фабрисия днес вървеше по-добре, каза, че болката в краката ѝ не била толкова пронизваща. И въпреки това им трябваше цялата сутрин, докато тя изкуцука оставащата половин левга от дефилето.

Отстрани пътят беше ограден от буйно нацъфтяла мащерка и диви лютичета. Най-накрая и малко ведрина! Подминаха мелница и наблюдателна кула. Обесен човек, или малкото останало от него, се полюляваше на вятъра.

На градските порти стояха само двама стражи, които висяха на пиките си. Единият излезе напред и им препречи пътя с оръжието си.

– Къде си мислите, че отивате?

Филип извади меча си и го тикна под гърлото на мъжа. Сграбчи го за косата и го накара да коленичи. После се обърна към другаря му.

– И пръст да мръднеш, ще му разпоря корема и ще го навра в задника му, безсрамни тиквеници такива!

Двамата мъже замръзнаха. Единият не можеше да помръдне, другият беше прекалено уплашен да го направи. Филип се овладя с усилие.

– Казвам се Филип, барон Дьо Верси. Изгубих коня си, доспехите си, вярата си и за малко живота си не изгубих в проклетата ви страна, където дойдох с мир в търсене на помощ. Няма да търпя повече липса на възпитание от никого. Ако някога отново се обърнете така към мен или към тази млада дама, ще ви изтръгна черния дроб и ще ви накарам да го изядете. Ясен ли съм?