– Решил съм. Покажи ми доспехите; може да се наложи да ги отнеса до ковача, за да ги излъскат и полират. Не искам в последния си щурм да изглеждам износен и дрипав.
Раймон се ухили.
– Хубаво, изпълних дълга си и почтено те предупредих, сеньор. Не съм си и мислил, че мъж, който е в състояние да язди сам срещу четирийсетима, лесно може да бъде разубеден да не се бие. Радвам се, че реши да останеш. Предпочитам да си на моя страна, отколкото на тяхна.
Семейството беше голямо, пет или шест деца, всичките приклекнали на земята под стрехите. Някакъв хлапак се мотаеше наблизо, грабна половин хляб от едно от децата и побягна. Филип протегна ръка и го улови за ухото. Взе му хляба и го подаде отново на собственика му, докато малкият пакостник скимтеше и се бореше с него.
Мъжът измъкна нож.
– Ще отсека проклетия му нос!
– Направиш ли го, аз ще отсека твоя. Сега се обърни към мен като към пер, благодари ми и се върни при семейството си. Аз ще се погрижа по-нататък.
Намръщен, мъжът докосна перчема си и измърмори:
– Да, сеньор – после се отдалечи.
Филип се обърна към хлапака.
– Защо го правиш, Лу? Май си най-калпавият крадец в света, винаги те спипват.
Момчето го изрита.
– Какво ви е грижа? Вие ме изоставихте!
– Не съм те изоставил. Помогнах ти от милост, неблагодарнико. Не съм ти баща, а не съм ти и роднина.
– Мразя ви и в червата!
Филип поклати глава. Нищо не можеше да се направи с това момче.
– Къде е жената, Гуилхемета?
Момчето кимна към църквата.
– Тя добре ли е?
– Болна е.
– Отведи ме при нея.
Пусна момчето, което неохотно тръгна пред него нагоре по стъпалата към вътрешността на църквата. Гуилхемета лежеше до стената на нефа, бледа и обляна в пот. Хората я прекрачваха, сякаш я няма, просто още един безнадежден вързоп парцали.
– Откога е така?
– От вчера.
– Чакай тук, ще ти донеса храна и ще доведа помощ. И повече не си ври ръцете в чуждото. Положи усилия да си опазиш носа. Това е единственото, което знаеш да вреш.
– ДОБРИ МИ ХОРА на Монтайе. Кръстоносците идват, за да ни отърват от противната ерес! Трябва да им отворим вратите или ще ни превърнат в пепел като в Безие! Това е нашият Съден ден! Ако не изпълним дълга си към Бог, ще познаем свещения му гняв! Останем ли зад тези стени, ще се съюзим с Дявола. Отворим ли вратите, пуснем ли свещеното войнство при нас, няма от какво да се страхуваме! Искат само да предадем онези, които почитат Дявола и отричат единствената и истинска свещена Църква!
Някой го замери със зеле. Настана боричкане между един от зяпачите и един от биячите на свещеника. Войниците си проправиха път в тълпата. Не беше време за брожения, когато се подготвяха за война.
– Зет ми е вярващ , братовчед ми също! Няма да пусна тук някакви си французи, които да ги заколят!
– Дошли са да плячкосат имуществото ни. Ще изнасилват жените ни и ще вземат парите ни, каквото и да правим!
Фабрисия стоеше с баща си в задната част на множеството. Той я прегърна през рамо.
– Имат право – каза той. – Пуснем ли вълка в дома си, ние ще сме глупаците, а не той. Не искам повече да слушам този идиот.
Толкова се беше променил от последния път, когато го видя. Кожата висеше около ръцете му там, където някога имаше мускули; очите му гледаха тъжно и уморено; брадата му беше посивяла и страните на лицето му бяха провиснали. Изглеждаше изнурен.
– Къде е този твой благородник? – попита я той.
– Не знам – отвърна Фабрисия.
– Не знам дали аз съм този, който трябва да го каже, но дали е федит, или не е, пак си остава благородник и повече няма и да се сети за теб сега, когато е тук сред хора от своето положение.
– Но пак ще си остане човекът, който ми спаси живота, затова няма да мисля лоши неща за него.
– Ами спаси и моя, моя и на майка ти. Каза ли ти го?
Тя поклати глава.
– Кръстоносците щяха всички ни да изколят, ако не беше той. Затова трябва да запалим свещ за него. Но той е такъв, какъвто е, не трябва да очакваш прекалено много от него. – Спряха в нефа и той постави ръка на рамото ѝ. – Не биваше изобщо да те пращам в манастира. Постъпих безхарактерно.
– Нямаше избор.
– Съжалявам. Ти си моя дъщеря и аз ще отговарям пред Бог за тази си постъпка един ден.
Влязоха в църквата, в която се вдигаше силна глъч. Стотици мъже и жени бяха натъпкани вътре, караха се за храна и места, където да се настанят. Носеше се воня на пот, рани и вкиснало благовоние; жегата се стоварваше върху новодошлите. Тя неволно отстъпи назад.
Читать дальше