Колин Фалконър - Стигмата

Стражите нямаха повече въпроси относно причината, довела ги в Монтайе.

– Ама и нрав имате, сеньор – рече Фабрисия.

– Един от недостатъците ми, господарке моя. Надявам се, че ще ме извините. Все още не съм закусил, а ме обиждат долни биячи с пики и гнили зъби. Отгледан съм в благородство и подобно отношение ме оскърбява.

Градът беше претъпкан с овце, свине, кози и хора. Миришеше на обор.

– Сеньор, в защита на онези хора на портите ще кажа, че нямате вид на пер, нито пък аз на дама. Сливаме се със стадото на простолюдието в настоящите си одеяния.

– Права си, за жалост – рече той. – Видя ли родителите си?

– Все още не.

– Бежанците може би са в крепостта. Хайде.

Каменен мост минаваше над сухия ров, следваше дървена пътека, която можеше да се сваля и вдига от помещението на пазачите на входа. В двора на замъка цареше хаос. Монтайе се готвеше за война. Рицари бързаха в последния миг към ковачницата за поправки по доспехите или за наточване на мечовете. Лакирани шлемове и щитове блестяха на слънцето.

В църквата и извън църквата се бяха настанили бежанци. Наоколо вече се носеше воня, а обсадата все още не беше започнала. Фабрисия заоглежда изплашените лица за майка си и баща си.

– Може да не са преживели пътуването – рече тя.

Спря един непознат и попита за тях: великан с огромни юмруци; съпругата му с посивяваща вече червена коса и изправена походка. Мъжът поклати глава и се отдалечи. Тя видя свой съгражданин и отново попита за родителите си. Човекът неясно посочи към другата страна на двора. Да, май видял Анселм, да погледнела натам.

Парцалив скитник стана от стъпалата на църквата и извика името ѝ, жената с чорлава коса до него се свлече на колене и изхлипа. Фабрисия се хвърли към тях. Тълпата наоколо ги наблюдаваше със студени очи. Толкова малко радости имаше на това място, може би им завиждаха.

– Зайче! – викна мъжът, вдигна я и я подхвърли във въздуха като кукла.

Фабрисия избухна в плач, както и майка ѝ. Филип постоя, замислен за миг дали да се присъедини към празненството, но се обърна. Не беше част от това, по-късно щеше да я намери.

Отряд от войници на Транкавел с лъснати щитове, със знамето в жълтеникаво и черно на виконта мина покрай него, войниците вървяха по двама в посока към южната стена. Някой го извика по име. Филип видя Раймон да се отделя от отряда и да се приближава.

– Успя, значи! Не ми се вярва направо. Но, сеньор, приличаш повече на разбойник, отколкото на пер. Добре ли си?

– Достатъчно добре за човек, който е бил преследван из страната от фанатици, малко му е оставало да се удави и се е отбранявал от диви зверове.

– Стигнал си дотук, това си е достатъчна победа! Ела с мен да ти намеря чаша вино.

Раймон преметна ръка през рамото му и го въведе в донжона .

КАК СЕ МЕНИ късметът, мислеше си Филип. В единия ден ядеш диви смокини и горски плодове, лежиш в речната кал за шепа вода, която да изпиеш, а на следващия ден, удобно поседнал, пиеш рейнско и похапваш от дървен поднос ръжен хляб и овче сирене.

Докато той обядваше, Раймон стоеше до прозореца и наблюдаваше приготовленията за обсадата.

– Можеш да останеш тук в донжона – говореше той, – но се опасявам, че леглото ти няма да е с кадифени завеси. Затова пък ще делиш сламеника с изтънчена компания, защото тук ще са двама барони и мнозина от местните по-малки благородници от Минервоа.

– И по-лошо съм виждал.

– Сламеника или компанията имаш предвид? – той поклати глава. – Какво стана с онзи твой великолепен кон?

Филип поклати глава.

– Жалко. Един от най-красивите арабски коне, които съм виждал. Ами доспехите ти?

– Наложи се да плувам в река. С железни доспехи такава задача е много по-трудна, какво като доспехите са правени в Толедо. Затова нямах избор и ги оставих като прощален подарък на мъжете, които ме гонеха.

– Колко бързо се мени съдбата на човек. И моето положение претърпя известна промяна, откакто се видяхме последно при пещерите. Единия ден бях капитан на двайсет рицари, които устройват засади на кръстоносците, на следващия вече съм сенешал на замък и натоварен със задачата да спра навлизането на кръстоносната армия в Пей д'ок.

– Един ден е много време при война. Как така се издигна толкова бързо?

– Предишният сенешал избяга, като му разказаха какво се е случило в Безие. Заловиха го и го обесиха на кулата – може да си го видял на идване. Невинаги е изглеждал толкова добре. Но я ми кажи, ти си опитен войник, какво мислиш за Монтайе? Можем ли да удържим на нападение от кръстоносната армия, какво ще кажеш?