Войниците на Транкавел бяха заети да свалят кръста от високия олтар; един от тях дори отнесе статуята на Небесната господарка на рамото си като плячка от войната. Дългокрилите ангели, които бяха нарисувани на високия свод, наблюдаваха със стреснато объркване.
Елионор седеше до стената с малкото си вещи, но не беше сама. На каменните плочи около нея имаше насъбрало се множество.
– Кои са тези хора? – попита Фабрисия.
– Теб търсят – рече Анселм. – Някой те е разпознал и вече знаят коя си. Този тук има болно дете, майката на този пък умира. Искат да им помогнеш.
– Какво да правя? – попита тя.
– Ами не можеш да ги отпратиш. Ако можеш да спреш нещастието на човек, точно това и трябва да направиш.
– Мислех, че не вярваш в тези неща.
– Не знам вече в какво вярвам.
Някой извика името на Фабрисия и тълпата се люшна към нея. През църквата премина шепот. Ето я, светицата от Сент Ибар . На Фабрисия ѝ се искаше да избяга. Оставете ме на мира, моля ви!
Но как би могла да го направи? Така че взе бебето, което натикаха в ръцете ѝ, коленичи и започна да се моли. Скоро дойдоха още хора.
А когато вече си мислеше, че най-накрая е приключила, чу познат глас в ухото си.
– Когато свършиш тук – рече Филип, – ще дойдеш ли с мен? Има една жена ето там, казва се Гуилхемета. Много е болна.
– Сеньор, мислех, че повече няма да ви видя.
– Ами мислела си погрешно. Сега ще дойдеш ли е мен?
Фабрисия се съгласи. Погледна към облечените си в ръкавици ръце. Днес не я боляха толкова много и по вълната нямаше засъхнала кръв. Запита се какво ли означава това.
Хората от Монтайе ги наблюдаваха как напускат: свещеникът на своето муле и любовницата му, която вървеше до него, зад тях неколцина поддръжници, католици, които бяха прекалено набожни или прекалено изплашени, за да останат. Някой се провикна:
– За пръв път виждам магаре магаре да язди!
Разнесоха се присмех и подигравки.
Една жена, по-дръзка от другите, които я заобикаляха, отметна глава и се изплю в лицето на свещеника. Слюнката ѝ потече по качулката му.
Вратите се отвориха и през тях се видяха красивата гледка от билото надолу под града и ярките бойни знамена и шатри в лагера на кръстоносците. Вече подготвяха обсадните си машини.
– Всички сте прокълнати! – извика свещеникът като последна благословия към тях.
Вратите хлопнаха зад него.
Анселм поклати глава.
– Такива свещеници ме карат да се срамувам – каза той на Фабрисия.
Върнаха се пак в църквата. Елионор седеше между отец Витал и неговия сосиус и разговаряха шепнешком.
– Какво искат? – попита го Фабрисия.
– Майка ти пожела да приеме утешение – отговори ѝ той.
– Иска да бъде ръкоположена като добра жена .
– Защо?
Той поклати глава.
– Каза ми, че иска да умре в своята вяра, а аз ѝ отвърнах, че няма да ѝ преча. Как се преобърна светът за нас, зайче!
Фабрисия помисли, че знае за какво ѝ говори; преди три години той беше член на гилдията в Тулуза с хубава къща и дъщеря за женене.
А сега.
– Не иска да чака до смъртния си час, за да стане съвършена – продължи той. – Казва, че иска да пречисти душата си и да живее според Обреда. Майка ти е еретичка от много години, Фабрисия, знаеш го. Винаги е била честна жена и сега иска да постъпи възможно най-почтено.
Той огледа църквата. Посветил беше живота си на изграждането на Божи домове като този. Сега светците, според чийто пример беше живял, до един ги нямаше, нямаше го и кръстът, беше в каруцата, която следваше напусналия града свещеник. Дори съпругата му се готвеше да стане еретичка.
– Мисля, че това е краят на света – рече Анселм.
ФАБРИСИЯ И ЕЛИОНОР седяха, подпрели гърбове до стената на нефа и вперили поглед в светците, изрисувани по стените на колоните, чийто пурпурен и златист цвят се лющеше. Само те бяха останали от старите икони. При олтара малка тълпа се беше насъбрала около отец Витал, стояха на колене и се молеха с "Отче наш".
– Татко те обича – рече Фабрисия.
Елионор протегна ръка и улови нейната.
– Не исках да го наранявам с постъпката си, нито теб. Трябваше да приема утешението много отдавна, но не го направих заради семейството си. Но вече изпълних дълга си и към двамата, сега трябва да последвам съвестта си.
– Но защо сега?
– Уморена съм от света, Фабрисия. Някога мислех, че трябва да приема утешението чак преди смъртта си. Но какво ще стане, ако умра внезапно, ако няма време? Не искам отново да се връщам към този свят въпреки всичката радост, която ти и баща ти ми дадохте.
Читать дальше