Колин Фалконър - Стигмата

Раймон се появи на барбикана, все още държеше шлема си под мишница. Лицето му беше тебеширенобяло.

– Какво им става? Стрелците ми ги покосяват, а те продължават да налитат.

– Мислят си, че Бог е на тяхна страна – рече Филип.

Когато онези, които най-настървено се стремяха към небето, умряха, другарите им най-накрая изоставиха нападението върху югоизточната стена и се оттеглиха, като пътьом подпалиха селището. Градът горя отначало бавно, но щом следобедът започна да преваля, пламъците се разгоряха буйно. Задушлив черен дим, носен от вятъра, закри слънцето. Началото не беше добро.

КАМБАНИТЕ НА ЦЪРКВАТА биеха; към тревогата се присъединиха и рогове от югоизточната порта. Раймон изкрещя към стрелците си да го следват и хукна по стените към дима. Филип го последва.

На укреплението вече имаше схватки. Мъже със зашити на туниките аленочервени кръстове се изкачваха по стълбите, които бяха подпрели на стените.

Котка – обсадна кула – се издигаше сред дима, пламнала от горящите стрели, изстреляни от стрелците на Раймон. Филип усети неволно възхищение от предводителя на кръстоносната армия. Преценил беше посоката на вятъра и нарочно беше изпратил голямата част от бойната си сила срещу града, за да го запали и да използва дима като прикритие за нападението от другата страна.

Испанските наемници бяха в най-разпалената част на битката. Видя капитана им, Наварес, сам да преобръща стълба и да изпраща надалите крясъци мъже на нея в рова, после пришпори хората си към шепата кръстоносци, които бяха стъпили на една от кулите. Раймон даде команда за нов залп от стрели към котката.

Трудно се дишаше, дори трудно се виждаше врагът в червения дим. Колко от тях вече бяха влезли в цитаделата? Нямаше време да помага на Раймон да подреди наново защитата, можеше само да нанася удари, да парира и да бяга, да стигне до югоизточния барбикан и надвисналата заплаха от котката, колкото може по-бързо.

Филип видя войник с трите нормански орела на щита си и тръгна право към него. Мъжът падна, опита се да парира ударите му, но когато стигна до стената, Филип приложи цялата си тежест срещу щита му и го удари челно. Имаше предимството да е по-висок и да има по-обемисти и по-добри доспехи. Мъжът залитна гърбом и падна.

Само че в жарта си да предизвика един норманец, беше оставил гърба си незащитен. Завъртя се и видя двама други да идват към него, единият със секира, другият с широк меч. Пое удара от секирата с щита, мечът рикошира от шлема му. Противниците му не бяха рицари, но никак не им липсваше смелост въпреки бедната си екипировка. Нанесе нисък удар към единия с меча си. Мъжът със секирата обаче беше решителен и втори удар отскочи от щита му, даже щеше да му отнесе главата да не беше шлемът от добра стомана от Толедо, който Раймон му осигури. Филип рухна замаян.

Войникът вдигна секирата си над главата му за втори път. Филип не можеше да се претърколи надясно, защото до него имаше друг паднал мъж. От лявата му страна беше стената. Нито пък можеше да вдигне щита си, за да се предпази навреме от удара.

Изведнъж мъжът изохка и изпусна секирата, Мартин Наварес беше използвал тока на ботуша си, за да избие меча на мъжа, а после го изрита през ръба. Подаде на Филип ръка и го изправи на крака.

– Длъжник си ми – рече той.

Барбиканът беше прочистен. Котката вече цялата пламтеше; мъжете скачаха от горните етажи с горящи дрехи. Коне с разпорени кореми се гърчеха в рова. По протежението на стената се преобръщаха стълби и се разбиваха сред бъркотия от борещи се и кървящи тела отдолу.

Филип видя през дима рицар със златен шлем да пришпорва коня си близо до стените и да вади един от хората си изпод куп преплетени тела. От ризницата му стърчаха множество стрели.

И сякаш за да заличи всяко съмнение за самоличността си, рицарят махна шлема си и се изправи на стремената на своя жребец, вдигнал ръка към назъбените стени на укреплението. Жестът му беше неизразимо безразсъден и за миг Филип почти му се възхити.

– Всички до един ще изгорите. До седмица ще превзема мръсния ви замък!

За миг погледите им се срещнаха. Бяха толкова близо, че Филип видя лицето му ясно и си го спомни от деня в гората, когато Лейла счупи крака си. Виждали се бяха и разбра, че рицарят и сега го видя. За миг се изненада, после го разпозна. Филип се обърна към стрелеца до себе си и грабна лъка му. Това е моята възможност да си разчистим сметките, помисли си той. Но когато се обърна, рицарят вече го нямаше, изчезнал в носещата се завеса от дим.