Колин Фалконър - Стигмата

– Махнете я оттук – рече той.

Може би предприетото от него беше прекалено малко, прекалено окъсняло. При такива условия бързо щяха да тръгнат слухове.

Лу седеше, отпуснат до стената, сврял глава между коленете си.

Насъбра се тълпа. Една от жените изсъска на Фабрисия, някакъв старец се изплю в краката ѝ.

– Какво им става? – попита Филип.

– Казват, че съм измамница, че съм твърдяла, че мога да излекувам децата им, след като не съм била в състояние да ги лекувам. Никога не съм казвала, че мога да лекувам. Те вярваха в това, не аз.

Друг мъж се приближи с викове към нея. Филип го изблъска. Улови Фабрисия за ръка и я изведе, намериха тихо кътче в конюшните. Фабрисия махна ръкавиците и разви една от превръзките на ръцете си.

– Погледнете – рече тя.

Раните бяха прясно завехнали и почти сухи.

– Какво означава това? – попита я той.

– Каквото и да означава, напуска ме.

– Ти нали това искаше?

– Да, това исках. Но постъпих себично.

– Не разбирам.

– Заради вас стана. От онази нощ нещо се промени. Вие ме върнахте в тялото ми, на земята. Не съжалявам за това, но... сякаш прерязах нишката, която ме свързваше с небето.

– Но ти каза, че не разбираш как се случва това с тебе. Тогава как можеш да знаеш защо е спряло?

Тя сви рамене и отново превърза ръцете си.

– Какво ще правите – попита го Фабрисия, – ако оцелеем?

– Не знам. Дори да преживея обсадата, ще трябва да се изправя пред живот без земите ми, замъка ми и доброто ми име като барон Дьо Верси. Какво бих могъл да правя тогава?

– Ето че сте мислили.

Тя имаше право, размишлявал беше за това и се чувстваше засрамен, че толкова лесно разчиташе мислите му.

– Сигурно мога да ида в Арагон и да предложа услугите си на краля там, макар че е малко вероятно да приеме отлъчен. Или пък графът на Фоа ще ме наеме. Мога да се присъединя към останалите федити в двора му.

– Забравихте ли, че помолихте Бог за сто пъти по сто утрини с мен?

– Как мога да издържам съпруга, когато не знам дали мога да издържам себе си?

– Няма да настоявам да спазвате обещанието, което дадохте в гората – успокои го тя. – Знам, че не мислехте думите, които тогава изрекохте. Вие сте добър човек, сеньор, но аз не съм глупаво момиче. Вие все още сте млад. Ако откупите покаянието си пред папата, можете да се озовете в замъка си още преди да дойде пролетта и нищо да не изгубите.

Той се разсмя.

– Да, предполагам, че това е възможният мъдър подход.

– Тогава трябва да го възприемете.

Не можа да ѝ отговори. Някога вярваше в чудеса и това го беше довело тук, до тази прокълната земя и какво добро беше излязло от тази му вяра? А въпреки всичко сред дълбините на собствения си мрак той беше срещнал друго чудо – вещица с раните Христови по ръцете и краката, която твърдеше, че го е видяла в съня си, преди да го познава, а носле беше спасила живота му само с молитви. Или поне така разправяха. Какво да вярва и да мисли?

Колкото до бъдещето: щеше да е по-лесно да умре в Монтайе. Не можеше да си представи бъдеще в своя феод, мрачния замък и озлобената си съпруга, нито можеше да си представи такова с тях.

Ами тази жена? Как би могъл да приеме чувствата си към една жена от простолюдието, към една вещица?

Не, по-лесно беше да умре тук на стените. Животът го превръщаше в страхливец.

Видя Раймон да слиза от донжона със свитата си и тръгна към него, благодарен за прекъсването. Прекоси двора, за да се срещне с него.

– Трябва да се освободиш от тялото при първа възможност – рече Филип. – Подозирам, че жената е имала някакъв вид чума.

– Ако е чума, вече е прекалено късно – рече Раймон.

Но се обърна към войниците си и им даде заповед да махнат тялото. Нямаше къде да погребват мъртвите в Монтайе. Можеха само да ги покриват с покрови и да ги хвърлят през северната стена в реката.

Земята потрепери от поредната варовикова канара, стоварила се върху стените. Раймон поклати глава.

– Чувал съм, че Монфор плаща на обсадните си инженери по двайсет ливри на ден. Представяш ли си? Кучи синове! Нямат капка смелост, нито чест, а затлъстяват само като мятат камъни по нас. – Отиде до нефа и погледна през вратите към барбикана. – Говорих със зидаря, как се казваше? Беранже. Опитва се да подсили стената, но казва, че още два или три дни такъв обстрел и ще започне да се руши. Трябва да направим нещо с тази адска машина.

Смрачаваше се. Факли се показаха по уличките и по зъберите на стените, докато хората се трепеха на барикадата, която строяха зад отслабената стена. Рог засвири тревога при главната порта.