Колин Фалконър - Стигмата

Вероятно нямаше нищо, часовите бяха нервни, скачаха и на сенки.

– Има ли таен изход от замъка?

– Искаш да ни оставиш ли?

– Искам да ви спася.

Раймон се подвоуми.

– Може и да има. От югоизточната страна има процеп в скалата, там където се спуска към пролома. На това място, точно под цистерната, са прокопали тунел за бягство, когато строили крепостта.

– Да го използваме. Забелязах, че конете стават нервни, през цялото това време са в конюшните, няма къде да потичат в галоп. Можем да ги поразходим тая вечер.

Раймон се усмихна за пръв път от дни.

– Според теб трябва да унищожим катапулта ли?

– Или това, или стената ни ще се срине. Имаме ли друг избор?

– Но кой би рискувал да тръгне на такава опасна задача?

– Предполагам, че човек, който би се изправил сам срещу четирийсет души.

– Толкова ли бързаш да се срещнеш с Господ, французино?

– Повече, отколкото той бърза да се срещне с мен.

– Знаех си, че съдбата не те е довела току-така в Монтайе. Добре. Да побързаме и да се приготвим.

ОТ ОНЗИ ПЪРВИ ден на обсадата хората от голямата зала си отиваха по естествени причини; или се оправяха и се връщаха на стените, или умираха. Но всеки ден продължаваха да идват нови ранени, най-вече от обстрела с камъни.

Един стрелец си беше счупил глезена при падане от крепостната стена, раната беше отворена и възпалена. Елионор намери запас от сухи билки, които добрите хора ѝ бяха донесли, и помогна на Фабрисия да смеси отвари от корен и листа от зарасличе в горещ восък, с които превърза крака на клетника.

Фабрисия приключи, вдигна поглед и видя Филип да я наблюдава. Светлината на свещта му придаваше мрачен вид, сякаш се кани да ѝ съобщи лоши новини. Но изведнъж на лицето му изгря усмивка и сякаш слънцето се показа иззад тъмни облаци.

– Трябва да поговоря с теб. – Улови я за ръката и я поведе към уединен ъгъл зад колоната. – Фабрисия. Красиво име.

– Какво не е наред, сеньор?

Целуна я без предупреждение.

– И без това можехте да получите целувка – прошепна тя. – Аз съм момиче като всяко друго.

– Не си. – Фабрисия се почуди дали няма да я поиска, тук, до колоната. Изведнъж той се отдръпна. Улови лицето ѝ в ръце, дишаше пресекливо. – Ти си всичката ми надежда – рече той и си тръгна, остави я, разтреперана и озадачена.

И какво ще се случи, ако тази вечер не се завърнеш, чудеше се Филип. Отишъл беше там с намерението да се сбогува, но откри, че не може. Може би имаше и друг начин. Нямаше закон, който да казва, че само барон със земи може да е щастлив с участта си. Той някога беше открил радостта с Алезаис, би могъл отново да я открие.

Но най-напред трябваше да се погрижат за грамадната обсадна машина и ако се върнеше от набега, може би отново щеше да помисли за това, какво би могъл да направи по отношение на дъщерята на зидаря.

В главната кула на замъка беше студено, есента наближаваше. Лу лежеше присвит на сламеника с колене до гърдите. Неколцина войници седяха до огнището, говореха приглушено и се хранеха с хляб и осолено свинско.

– Я виж ти, Лу – приклекна Филип до него. Кимна към двама възрастни мъже, които лежаха наблизо, увити в плащовете си. – Момче с късмет си, тази вечер ще спиш в компанията на благородници. Онзи възрастен мъж, който лежи по гръб и хърка като прасе, някога е имал замък и земи в Минервоа. Мъжът до него е негов братовчед. Тази вечер спят с простолюдието също като мен и теб.

– Тук ли ще спите тази вечер, сеньор?

– Тази нощ не. Имам задача.

– Може ли да дойда с вас?

– Не и този път.

Лу пъхна ръце в елека си и потрепери.

– А когато обсадата свърши, сеньор? Ще дойда ли тогава с вас?

Някога в замъка имаше кучка, която умря, докато се кучеше. Само едно от кутренцата оцеля. То се привърза към котарака, който държаха, за да яде мишките, и го следваше вярно всеки ден, въпреки че котаракът се отнасяше с нехайно безразличие към палето. Лу приличаше на това кутре, мислеше си той.

– Можех и да те направя част от моето домакинство, ако все още имах такова. Да ти намеря работа в готварницата. Но вече нямам домакинство.

– Не ви ли чух да казвате, че някога сте имали слуги, сеньор? И замък? И кон?

– Имах цяла конюшня с коне.

– И съпруга? И месо за ядене всеки ден?

– Да. И пухено легло с възглавници и завеса около него.

Лу примигна.