Но и без това можеше да я намери. Копелетата, благодарение на които работеше, я товареха и през нощта, както през деня, затова местата им бяха добре осветени от факли, дори имаха уютно огнище, което да ги топли в тези първи есенни нощи. Харесва им да воюват, помисли си той, защото мислят, че за тях възмездие няма да има. Да видим сега колко ще им хареса, когато войната се стовари върху тях.
Искаше му се да остави коня си да вдигне глава, но земята беше неравна и опасна и той възнамеряваше да измине в галон само последните стотина крачки. Да се удържи, да улучи правилния миг, това беше най-трудното.
Уповаваше се на късмета си.
Който му изневери.
Нямаше часови, поне нямаше от тази страна на лагера. Но един от кръстоносците, измъкнал се изпод завивката си, за да се облекчи, се озова пред тях точно когато преваляха билото на малко възвишение. Той стоеше насреща им и се олюляваше сънливо, докато насочваше струята си срещу малък храст. Филип пришпори коня си напред, за да го накара да замълчи, преди да се развика и да предупреди останалите, но беше прекалено късно. Мъжът успя да нададе пронизителен крясък, преди да го съсече.
Не им оставаше друго, освен да нападнат. Само че бяха прекалено далече и докато стигнаха до балистата, войниците, които я обслужваха, се бяха разбягали. Съсякоха неколцина, но недостатъчно, останалите изгубиха в мрака.
Неколцина от хората му връхлетяха балистата със секири, онези, които носеха кошове, вече бяха слезли от конете си и я натъпкваха със слама. Други заливаха сламата със зехтин, накрая я запалиха с една от факлите на кръстоносците.
– Гори! – извика един от рицарите. – Гори, гори, гори!
Лагерът вече беше вдигнат под тревога с тръби, викове и тъпани. Филип знаеше, че огънят ще ги превърне в лесни мишени, затова нареди на хората си да се оттеглят и да изчакат контранападението в мрака. Все още не можеха да се измъкнат. Трябваше да попречат на кръстоносците да загасят пламъците, преди балистата да се е разгоряла както трябва.
Първите кръстоносци се появиха забързани, все още се бореха с доспехите си. Филип и рицарите му излязоха от мрака и ги съсякоха. Те обаче ги превишаваха много по брой и вече непрекъснато се стичаха в лагера. Бяха навсякъде около тях, опитваха се да ги свалят от конете им.
Филип неуморно размахваше меча си. Защо на сухото дърво му трябваше толкова време да пламне в огън след дългото лято?
Някой улови юздата на коня му и той нанесе удар с меча си, мъжът изчезна с крясък под копитата. Близо до себе си видя как друг от неговите рицари беше повален от седлото, последва още един.
Порой искри изригнаха от балистата. Изведнъж тя лумна буйно в пламъци. Много добре, помисли си той, защото трябва бързо да се махаме оттук. Завъртя коня си и даде сигнал на хората си да го последват. Нова вълна от кръстоносци се беше насочила към тях. Оставаше му да изиграе една последна карта.
Вдигна меча си.
– Портите са отворени! – изкрещя той. – Следвайте ме! За Бог и Дьо Монфор!
Кръстоносците се присъединиха към възгласа му и го последваха, когато той се вряза в тях в посока Монтайе.
Пришпорваше коня си, колкото се осмеляваше, препускаше през неравната земя и спря, когато се озова в сянката на крепостните стени. Обърна се на седлото си. Едва неколцина от ездачите все още бяха там. Нямаха търпение да чакат. Кръстоносците ги следваха, мислеха си, че ще нападат портите на замъка.
Той поведе оцелелите си рицари към скалите, а преследвачите им останаха в мрака. После нареди на хората си да слязат от конете и по останалата част от рушащата се пътека обратно към пещерата ги водеха за юздите. Раймон и хората му ги чакаха.
– Справихте ли се? – извика Раймон, когато го видя.
– Справихме се. С малко повече късмет, балистата все още гори.
– Ами ти? Добре ли си?
– Не знам – рече Филип.
Предаде юздите на коня си на друг и седна на камък. На светлината от факлата на Раймон откри грозна рана от меч между наколенника и пищяла си. Дори не я беше усетил, но сега го болеше, и то доста.
– Колко хора изгубихме? – попита той.
Раймон преброи оцелелите.
– По моите сметки тринайсет. Ако балистата е унищожена, си е заслужавало.
– Гори буйно. На сутринта ще видим дали сме я повредили достатъчно, за да оправдаем загубата на тринайсет добри бойци.
Всъщност не бяха загубили тринайсет мъже; само шестима. На следващия ден седем от хората на Филип бяха изпратени обратно с отрязани носове, устни и избодени очи. Един бяха оставили с едно око, за да води останалите.
Читать дальше