Колин Фалконър - Стигмата

Отчаяние обхващаше кръстоносците. Бяха изгубили главното си оръжие и въпреки че ги обстрелваха ден и нощ с по-малките катапулти, камъните не бяха вече достатъчно големи, за да рушат стените.

Филип не вярваше, че едно нападение, насочено към крепостта, ще успее. Но времето изтичаше. Монтайе имаше само една цистерна с вода за цялата цитадела и тя почти беше пресъхнала. Ако скоро не заваляха дъждове, щяха да бъдат принудени да преговарят при каквито и да е условия. Филип не хранеше много надежда за милост от касапите, които лагеруваха под тях.

Другата им тревога не можеше да се разреши от времето и това беше наследството, оставено им от Гуилхемета.

Голямата зала беше претъпкана с трупове. Вонята и кон би повалила, помисли си Филип. Войници, деца и жени лежаха, проснати заедно на каменните плочи, стенеха, повръщаха и умираха. Сигурно половината гарнизон е тук долу .

Фабрисия ходеше сред болните, раздаваше оскъдните лекарства, които имаше. Видя го да стои на стъпалата и си проправи път през хаоса към него.

– Молете се на Бог да не ни нападнат сега – рече тя. – Нямаме достатъчно място за всички болни, няма да има къде да сложим и ранените.

– Надали са останали много, които да ни защитават – отвърна ѝ той. – Тук има два пъти повече хора от вчера.

– Майка ми намери малко корен от зарасличе в килера. Стрихме го и го смесихме с вино, защото почти не е останала вода, която да им даваме. Ще им помогне, ако успеят да го преглътнат, но повечето веднага го повръщат.

– Онази жена беше, Гуилхемета.

– Но Лу не се разболя. Нито аз, която сложих ръце отгоре ѝ.

Той погледна дланите ѝ. Фабрисия все още носеше ръкавици, но по тях ги нямаше познатите кафеникави кървави петна.

– Жалко, че вече не можеш да правиш своите чудеса, Фабрисия.

Чуха се тръби откъм главната порта, последвани от тревожен камбанен звън от църквата.

– Нападат стените – рече тя.

– Може да е фалшива тревога.

– Мисля, че могат да подушат болестта. Някак са разбрали .

– Или са толкова отчаяни, колкото сме и ние – след тези думи Филип хукна по стъпалата, за да се присъедини към останалите защитници на крепостта.

Кръстоносците изчакаха, докато залязващото слънце заслепи гарнизона на западната стена. Войниците на Раймон едва успяваха да ги различат, слънцето грееше срещу тях, но ги чуваха добре как удрят земята с пиките си. Сбирщината от поклонници ги следваше с химн на уста, пееха Вени Санкте Спиритус .

Нещо се разби в двора долу. Оказа се почернялата глава на един от войниците, когото бяха убили по време на нападението на балистата.

– Само половината от войниците ми все още са на крака – рече Раймон.

– Тогава ще трябва да се бием два пъти по-ожесточено – отвърна му Филип.

До него с ръце на хълбоците стоеше Мартин Наварес, върхът на меча му опираше камъните. Той плю през стената.

– Френски кучи синове.

Лу стоеше до рамото на Раймон и държеше прашка, в краката му имаше купчина камъни. При един от катапултите имаше три жени. Зидарят Анселм чакаше до тях с голи гърди на слънцето, товареше огромни камъни за изстрелване. Дотук се стигна, помисли си Филип. Вече жени и деца започнаха да убиват.

Слънцето се спусна на два пръста от хоризонта, когато нападнаха, дървените им кули се полюляваха и се блъскаха през равнината. Покрита с волска кожа каруца се удари в стената. Там бяха кръстоносците, които щяха да се опитат да подкопаят зидарията, разбра Филип. Анселм ги засипа с тежки камъни, сам, докато жените хвърляха горящи главни. Скоро от покривалото нагъсто застърчаха похабени стрели и болтове.

Котел с горещо масло се изля през стената, кожата засъска остро и лумна в огън, черният дим от нея се издигна нагоре. От каруцата обратно към редовете на кръстоносците се разбягаха мъже с горящи дрехи. Стрелците ги избиха, докато тичаха.

Следваше останалата част от армията, хвърляха стълби срещу стените за наемниците и пешаците. Ако успеем и този път да ги отблъснем, помисли си Филип, ще бъдем спасени.

– Не ми се сърди – каза Елионор.

Тя се беше присъединила към останалите добри хора и се грижеше за болните в голямата зала. Вече не изглеждаше като майка ѝ; отрязала беше посребрената си коса късо като мъж. Черното расо с качулка, което ѝ бяха дали, беше прекалено голямо за нея и финото ѝ тяло се губеше в него.