Колин Фалконър - Стигмата

Войниците на Транкавел вече влачеха труповете на мъртвите кръстоносци по двора, хвърляха ги през северната стена в пропастта. Разкарайте ги, преди да се подуят и засмърдят. И ги прокълнете.

В един момент бяха опрели стълбите си на укреплението при главната порта, имаха и стенобойна машина при вратата. Помислил си беше, че с тях е свършено. Жените и старците ги бяха спасили, те изливаха катран и вряла вода от барбикана, обръщаха стълбите, допълваха бройката на липсващите бойци и носеха въодушевлението, което липсваше на стрелците с лък и арбалет и войниците.

Запрепъва се по пътя обратно към донжона. За пръв път в живота си беше толкова уморен.

Видя наемниците на Наварес под югоизточната стена, двайсетина, надаваха възгласи и раздаваха ритници. Войниците на Транкавел ги наблюдаваха, но не се намесваха, държаха ги под око. Заподозря какво става, извади меча си и се приближи, за да сложи край.

Плененият кръстоносец беше гол, ръцете му вързани с конопени върви зад гърба му. Гърчеше се на плочника като животно, по брадата му имаше кръв и слюнка. Наемниците го ръгаха с копията си, но само колкото да кърви и да крещи.

Той ги разблъска. Каква воняща сган бяха! Същинска глутница зверове.

– Какво става тук? – кресна той.

– Стойте настрана – опълчи му се Наварес. – Той е наш пленник. Не ви влиза в работата какво правим с него.

– Къде ти е честта, човече?

– Чест ли? Какво общо има честта? Плащате ни да се бием за вас, ще се бием. Не ми говорете за чест, лицемер такъв.

– Убийте го и приключвайте с това.

– Видяхте какво направиха с нашите хора, които бяха пленници. Извадиха им очите и им насякоха лицата. Защо тая свиня да очаква друго?

Филип не отговори. Гледаше към отчаяния окървавен окаяник на земята в краката му и се почуди какво ли би сторил този човек, ако беше обратното.

– Кой ти е господар? – попита го той. Мъжът не спираше да реве, Филип постави крак на гърлото му, за да привлече вниманието му. – Кой ти е господар? – повтори той.

– Жил дьо Соасон от Нормандия – с мъка изговори той. – Моля ви, господарю, помогнете ми. Аз...

– Какъв му е гербът?

– Три сини орела...

Наварес го изрита да млъкне.

– Какво е това? Какво значение има?

Така значи, той беше един от тях, помисли си Филип, един от мъжете, които са стояли наоколо, смеел се е точно като тези наемници, докато са вадели очите на Рено. А сега положението се беше обърнало. Нека тогава да го остави да разбере какво е да го преживее сам, да вкуси пронизващата агония и унижението до дъно. Това е вид справедливост.

И тогава ще се превърнете в един от тях, чу гласа на Рено. Това ли искате? Това ли си мислите, че искам аз?

Филип отсече главата на мъжа с един бърз удар и се отдръпна.

Всички слисани занемяха. След това Наварес се приближи с кръвясали очи и треперещи мускули. Заби пръст в гърдите му

– Кучи син такъв! Шибано отроче на курва и лайно от пръч! Французин. Копеле!

Стоеше и го ръгаше с пръста си, сякаш е нажежена до червено вилица. Ризницата и гърдите на барона не помръдваха. Думите и заплахите отскачаха от него.

– Вече може да правиш, каквото искаш, с него – рече Филип.

– Днес си спечели враг!

– Заставай на опашката, списъкът е дълъг – отговори му Филип и си тръгна, като така го предизвикваше да го нападне в гръб.

Но колкото и мръсна да беше устата на наемника, Наварес не посмя да го направи.

Фабрисия седеше на стъпалата на църквата, опряла глава на коленете си. Навсякъде миришеше на смърт. Той седна до нея.

– Знаех с какво се занимавате и преди това, сеньор, виждала съм други мъже като вас да се бият и да се убиват. Но за пръв път видях вас да го правите с очите си. И така умело го правехте, сякаш убивахте животно от обора.

– Това е работата на войника. Обучавали са ме от детството ми. Аз съм рицар, Фабрисия, не съм пекар. Нито зидар. Убивам или ме убиват, такъв е законът, по който живея, законът, който днес опази твоя живот и живота на всички други жени и деца.

– Не ви обвинявам, сеньор, просто не очаквах да съм така стъписана, когато го видя.

– Защо не използва меча? Имаше възможност. Той можеше да убие и двама ни.

– Казах ви, не мога да убия. Не мога да нося смъртта на друг човек на съвестта си, независимо какъв е.

– Нали осъзнаваш, че сега с теб си говорим така, защото ти можеш да си позволиш разкоша да си добродетелна, понеже аз вземам греха върху себе си.