Колин Фалконър - Стигмата

– Доколкото разбрах, вие – Транкавел и хората му – сте във война с Реймон от години. Той защо да ме приема, след като моите хора ще носят вашите цветове?

– Прав сте, най-често бяхме врагове. Може и да не приеме представител на Транкавел, но може би ще обърне внимание на рицар от Севера, който се бие срещу кръстоносците.

Филип размисли: мисията беше самоубийствена, почти като последната. Раймон можеше и да я представя като лесна задача от височината на своя барбикан. Но какво имаше да губи? Ако остане тук и не предприеме нищо, щеше да им се наложи или да се предадат, или да умрат. Така поне отново щеше да е господар на съдбата си.

– Добре, намерете ми добри мъже и добри коне. Ще се заема.

– Dieu vos benesiga! Нека Бог да ви даде бързо и сигурно пътуване. Но...

– Но?

– Но ако не се върнете, няма да ви виня. Само направете всичко по силите си да го убедите. Само за това ви моля.

– Ще се върна със или без Реймон.

Раймон се разсмя и поклати глава.

– Ще се върнете? Направите ли го, ще знам, че сте съвсем луд, сеньор.

ЛУ БЕШЕ ОЧЕРТАЛ КРЪГ на стената на църквата с парче варовикова скала, намерено на земята, вероятно отломък от камък, метнат към тях през нощта от кръстоносците. Използваше го като мишена, отмерваше трийсет крачки и прашката му уцелваше средата всеки път.

– Не мога да намеря Фабрисия – каза му Филип.

– Болна е.

– Болна ли?

– Има треска и непрекъснато повръща. Като Гуилхемета.

– И откога е така?

– От тази нощ – Лy отпусна прашката. – Истина ли е, че ни изоставяте?

– Моля?

– Отивате като пратеник при граф Реймон.

Откъде е научил? Разбира се: Анселм.

– И нямаше да ми кажете, така ли?

– По-късно ще поговорим – той забърза обратно през площада към лечебницата.

В голямата зала беше студено и дъхът му застиваше във въздуха. Само преди два дни се задъхваха от жега. Сега замръзваха.

– Фабрисия! – извика той.

Елионор забърза към него през редиците от болни.

– Къде е? – попита я той.

– Насам.

Невъзможно беше, мислеше си той. Фабрисия не се разболява, тя изцелява. Но Лу не го беше излъгал, Фабрисия лежеше на пода в другия край на залата под големия свод. Изглеждаше окаяно, не се надигна дори когато я повика по име.

– Колко е зле? – попита той Елионор.

Тя поклати глава.

– Кой знае кога ще дойде часът ни? Попитах я дали иска да приеме утешението , но тя отказа. Притеснявам се за душата ѝ.

Филип вдигна ръката на Фабрисия, тя беше отпусната и гореше. Лицето ѝ беше розово и хлъзгаво от пот, пламтеше, а на барбикана все още имаше скреж.

– Фабрисия – повтори той.

Най-накрая клепачите ѝ потрепнаха.

– Сеньор?

Тя се обърна на една страна и повърна, нищо не беше останало в стомаха ѝ, само жлъчен сок.

Елионор натопи кърпа в купа с вода и я постави на челото ѝ.

– Преди – рече тя – болните от тази болест умираха, защото нямаше вода. Сега имаме предостатъчно.

Повдигна главата ѝ и капна няколко капки в устата на дъщеря си. Фабрисия се закашля, но ги преглътна благодарна.

– Помогни ѝ да се съвземе – рече той.

– Не зависи от мен. Най-много ме тревожи съдбата на душата ѝ.

Елионор се отдалечи, стотина други стенеха и търсеха вниманието ѝ.

– Фабрисия, любима. Чуваш ли ме?

Тя стисна ръката му, за да му покаже, че го е чула.

– Налага се да напусна това място. Отивам да доведа помощ.

Каменните плочи потрепериха, прах и люспици хоросан се посипаха от тавана. Една жена изпищя. Кръстоносците бяха сглобили новата си балиста и подновяваха обстрела на цитаделата. Този удар беше паднал съвсем наблизо. Като че се бе приземил в двора, инженерите все още изчисляваха обхвата на новото си оборудване.

– Повече няма да ви видя – прошепна тя.

– Ще ме видиш. Ще се върна за теб, обещавам.

Погледна към ръцете ѝ. За пръв път я виждаше без ръкавици или ленени превръзки. Раните ѝ бяха заздравели.

Тя посегна към гърлото си за разпятието, което отец Марти ѝ беше дал, дръпна го. Верижката се скъса с лекота. Притисна го към дланта му.

– Какво е това?

– Ако минете... през планините... и стигнете Барселона... Марти... има брат... Покажете му го... ще ви помогне.

– Не ми трябва. Ще се върна за теб.

– Вземете го. Сбогом, сеньор. Имахме само едно утро заедно. Изглежда, Бог ревниво е запазил другите.

В клисурата лежеше мъгла: сега бяха над нея, в тяхното собствено небе, гледаха надолу към облаците. Вечерта беше спокойна, после изведнъж заплющя град от камъчета, които заудряха скалите.