Колин Фалконър - Стигмата

Някъде в цитаделата Фабрисия се мяташе и стенеше, потънала в пот; Анселм изпъшка, вдигна огромен камък и го постави в катапулта – пращаше ден и нощ камъни в лагера на кръстоносците, всеки от тях носеше знака му на зидар; в донжона Лу проплакваше на сламеника, измъчван от кошмари.

Долиташе слаб напев от химн, може би от поклонниците или пияните от виното войници от свещеното християнско войнство.

Филип извади кръста, който Фабрисия му беше дала, и завърза верижката, там където тя я беше скъсала. После го промуши през главата си и го пъхна под ризата си.

Студеното време подлюти стария белег на крака му и той го болеше, докато изчакваше да поведе коня си в черния дъжд точно под носа на враговете си. Смъртта под хиляди форми, нейни, негови, го изтезаваше.

ЕТО НИ, СЕДИМ НА ВЯТЪРА, под проливния дъжд, мислеше си Симон, кожата ни е загрубяла от безкрайното лято, чудим се къде се обърка всичко. Аз съм доволен, че няма да има повече осакатявания и касапници.

Вятърът връхлетя шатрата от тънка коприна и заплаши да ги издуха всички в клисурата.

Самият Симон дьо Монфор седеше начело на масата. Всичките негови четирийсет и девет години му личаха, сивобрад и навъсен, с лице, на което човек може да троши орехи. Казваха, че не е обикновен християнски рицар, че е мъж, който ще запази добродетелността си и в бордей с проститутки. Силен като вол, както по всичко личеше, и с невероятна воля.

Отец Ортиз му излагаше обратите на кампанията им до този момент, на Бог приписваше всички успехи, на Жил дьо Соасон – вината за всяко тяхно отстъпление. Въпреки това основните линии бяха изяснени, за Симон беше ясно, че кръстоносният поход започва да навлиза в мъртва точка. Може и да бяха обявили Дьо Монфор за новия господар на земите на Транкавел, но това не стигаше да стане такъв. Зимата наближаваше и херцога на Бургундия и граф Дьо Ньовер се бяха прибрали по земите си със своите войници. Дьо Монфор не разполагаше с повече от трийсет рицари и членовете на техните свити, за да задържи и завоюва Юга на Франция.

– Възнамерявам да обсадя катарската крепост в Кабаре – заяви Дьо Монфор. – Не мога да го направя, докато не съм сигурен, че няма да ме нападнат в гръб. Това означава, че трябва да превземем тази крепост.

– Сега имаме балиста – рече Жил, – давам ви дума, че ще сринем западната стена преди деня на Вси светии.

– Да не бяхме загубили първата балиста, щяхме вече да сме я превзели – подметна отец Ортиз.

Жил го стрелна с отровен поглед.

– Никой командир не може да предвиди подобно безразсъдно действие.

– Добрият командир предугажда действията на врага.

– Нямаме време за препирни – пресече ги Дьо Монфор. – Стореното – сторено. Бог ни подлага на изпитание, но запазим ли вяра, със сигурност накрая ще ни възнагради с крайната победа.

– Амин – рече отец Ортиз.

– Трябват ми повече хора, ако ще щурмувам стените – каза Жил.

– Нямам повече хора – отсече Монфор. – Много от онези, които яздиха с нас от Лион, се разбързаха да се приберат у дома при първия студен вятър. Именно тази последна седмица още двама графове и двама епископи изоставиха свещената ни мисия заради дъжда. Едва ми стигат хората за гарнизони на замъците, които вече сме завладели. Ще спечелите победата с толкова хора, колкото имате.

Симон се почуди как ли ще реагира Жил на тази новина. Той беше прослужил своите четирийсет дни участие в кръстоносния поход, можеше да се прибере в Нормандия, покрит със слава и запазено място на небето, ако го пожелае. Но той не показа никакъв знак на изтощение от обсадата. Симон предположи, че това се е превърнало в личен въпрос за него, може би дори в отмъщение. Щеше да остане, докато Монтайе не бъде сринат до основи.

– Предлагам да преговаряме – рече Монфор.

– Няма нужда. Трябва само да проявите търпение.

Дьо Монфор стана.

– Нямам време за търпение. Тук съм по Божии дела! Цялата Църква се моли за мен. Необходимо ни е да се предадат, веднага. Постигнете го заради мен, по какъвто ще да е начин.

Симон не разбираше от военно дело, но знаеше следното: военните споразумения налагаха обсаждащите да запазят живота на гарнизона, който се предава пред тях. Това нямаше да допадне на Жил, в никакъв случай не и сега.

– Дойдох тук да убивам еретици – заяви Жил, – а не да преговарям с тях.

– Ако сега ги пуснеш – каза Дьо Монфор, – няма да е страшно, защото по-късно ще ги заловим. Справедливостта накрая ще възтържествува. Имай ми доверие. Но засега Монтайе ми е необходим.