Колин Фалконър - Стигмата

– Освен това само неколцина от онези, които са в цитаделата, са еретици – уточни Симон, като избра момента, в който да се обади. – Много от тях са добри католици.

– Добрият католик няма да защитава ереста! – извика Жил. – До един са поклонници на Дявола и трябва да страдат заради това.

Дьо Монфор се обърна към отец Ортиз.

– Вие какво казвате по този повод?

– Мисля, че предложението да съсечем всички в крепостта е лоша платформа за преговори.

– Съгласен съм – рече Дьо Монфор и погледна към Жил. – Чувате ли?

– И ще ги пуснете на свобода?

– Нека онези, които обичат Църквата, се закълнат в нея и да, ще ги пуснем на свобода. Онези, които не го направят, ще изгорим.

– Това е смешно – извика Жил. – Човек и в магарето си ще се закълне, щом това ще спаси живота му!

– Ако това е мнението ви – рече отец Ортиз, – според мен вие неправилно преценявате тези хора. Истинските еретици по-скоро ще влязат в огъня, отколкото да се закълнат срещу своите безбожни вярвания. Точно това е, което ги прави толкова низки и опасни.

Нов порив на вятъра и виолетовата шатра на Жил за малко не хвръкна. Нека да преговаряме и да приключваме, мислеше си Симон. Не мога и ден повече да издържа в този противен край.

– Тогава е решено – отсече Дьо Монфор. – Изпратете им съобщение под флаг за примирие, че искаме да преговаряме.

– Няма да преговарям за никакъв мир с тези кучета – възпротиви се Жил.

– Тогава нека свещениците ви го направят. – Той се обърна към монаха. – Дали ще успеете да намерите начин Монтайе да мине под моя власт, отец Ортиз?

Диего се усмихна.

– Ако такава е волята Божия – отвърна той.

– ДНЕС КОННИК ог лагера на кръстоносците се приближи до главната порта с бяло знаме. Искат да преговарят.

– Тогава сме ги поставили натясно – рече Анселм. – Няма да искат да се пазарят, ако не са на ръба!

Раймон сви рамене.

– Така или иначе, ние също сме на ръба.

Той огледа тримата мъже, които беше поканил в стаята си за съвета. Те щяха да предадат мнението на останалите: Наварес, командирът на наемниците; Беранже, великанът зидар, който беше станал говорител на бежанците и който вече познаваше всеки камък и тухла в замъка; и търговецът Жоан Бело с копринените си панталони, който беше развълнуван от примирието и имаше много поддръжници сред гражданите в замъка.

– Трябва да чуем какво предлагат – каза Наварес. – Не разполагаме с хора, които да отблъснат друго нападение.

– Те нямат достатъчно хора, за да предприемат такова – отбеляза Анселм. – Всеки може да види, че броят им се топи от края на лятото.

– Ти си зидар, не си войник. Откъде ще знаеш на какво е способна армията им? – Наварес се обърна към Раймон. – Защо го слушате?

– Съгласен съм с капитана – подкрепи наемника Бело. – Нека да чуем какво имат да кажат. В крайна сметка твърдят, че воюват срещу ереста, а не срещу нас.

– Войната е срещу нас и още как! – извика Анселм. – Погледнете какво направиха в Безие и в Каркасон!

– Защо не им предложим еретиците в замяна на мир? – попита Бело. – да видим как ще отвърнат на това предложение.

Анселм тръгна към него, но Наварес застана помежду им. Раймон скочи на крака.

– Господа!

– Тук няма еретици! – извика Анселм. – Има само албигойци и нашественици! Как можеш да изговориш подобна гнусотия? През целия ни живот катарите са ни били съседи и да са ни сторили зло? Защо ще ги предаваме?

– Казваш го само защото жена ти е еретичка – изсмя се Бело.

– Никой никого няма да предава – заяви Раймон. – Или всички ще се спасим, или никой от нас.

Донжонът се разтресе от поредния камък, ударил се в стената. Някой някъде изкрещя.

– Ако тази стена се срине, ние сме изгубени – каза Наварес.

– Ами барон Дьо Верси? – попита Анселм. – Някакви новини?

Раймон поклати глава.

– Той е мъртъв – каза Бело. – Или се е промъкнал през обсадата на кръстоносците, в което твърде много се съмнявам, после се е върнал в Бургундия и вече празнува на масата си, като се има за най-щастливия човек на земята.

– Трябва да преговаряме – настоя Наварес.

– Много добре – каза им Раймон. – Една трета от гарнизона е мъртъв заради болестта или загинал в битката. Другата трета е болна от треската. Изклахме всички животни и привършваме запасите от прясно месо. Нямаме кой знае какъв избор. Да чуем какво имат да ни кажат кръстоносците.

Слънцето се беше издигнало на такава височина, че грееше право през високия прозорец и светлината му огряваше лицето на Фабрисия. Лъчите му като пирони бодяха очите ѝ. Майка ѝ я викаше да стане от леглото и да ѝ помогне да запалят огъня, за да започнат да готвят.