Колин Фалконър - Стигмата

Поне звучеше като майка ѝ, но носеше черна качулка, затова не можеше да е тя. Пиер беше точно до нея. Не забравяй кръста, каза някой. Отец Марти беше. Той имаше дълга опашка като Дявола.

Тя умира, обади се друг.

Дадоха ѝ вода и след това тя влезе в гората, за да събира треви. Имаше поляна с маргаритки, но хората все се изпречваха на пътя ѝ, даваха ѝ разни неща да ги излекува: ръка, черен дроб, крак. Тя се опитваше да си проправи път през тях.

Един вълк ѝ показа дълбоката си рана от меч във врата и я помоли да сложи ръце върху нея. Но когато тя ги протегна, вълкът се превърна във войник и се опита да я удуши. Фабрисия отвори очи, за да се махне от него. Прашинки, всяка една голяма, колкото камък, се носеха около нея и когато падаха на пода, той се разтрисаше.

Толкова уморена беше. Трябваше да поспи. Филип държеше ръката ѝ. Имаше стрела в гърдите си.

– Кога се връщаш? – попита го тя.

– Няма да се върна никога – отвърна ѝ той.

– Фабрисия – каза Анселм. Усети как гали лицето ѝ. – Беше много болна – рече баща ѝ.

– Ти тук ли си?

– Тук съм.

– Не си ли сън?

– Не съм – успокои я той.

Почака да се превърне в Дявол, в змия или елен, но той си остана непроменен. Тя отново заспа.

Когато се събуди, видя как сянка се отдели от едно от телата, които лежаха до нея. Сянката отиде да се присъедини към останалите в ъгъла. Те се почесваха по главите и се чудеха накъде да поемат. Някой изкара телата им и те тръгнаха след тях. Фабрисия искаше също да тръгне с тях, но плътта ѝ беше прекалено тежка и не я пускаше.

Баща ѝ каза:

– Тя изгаря. Все едно седиш до огнище.

Когато отново се събуди, ѝ се стори, че лежи в мазнина, всичко беше прогизнало и вонеше. Поиска вода и мъж в черно расо ѝ даде чаша.

– Изглеждате много по-добре – рече ѝ мъжът.

Гладна беше. Потърси с ръка кръста на гърлото си и си спомни, че го няма.

– Филип – каза тя.

СИМОН ИЗЛЕЗЕ от лагера на кон заедно с отец Ортиз. Дьо Монфор стоеше пред шатрата си с ръце на хълбоците и ги наблюдаваше как се отправят към крепостта. Жил дори не си направи труда да стане от леглото. Беше спал лошо. Симон често го чуваше как стене и вика нощем. Отец Ортиз му каза, че го мъчели кошмари. Само ако командирът на Монтайе познаваше състоянието на съюза им, помисли си Симон.

Сред руините на града лежаха трупове от нападението в първия ден на обсадата, много от тях сега бяха овъглени. Други, от по-скорошното нападение, се бяха издули и станали сини, зверовете бяха разнесли вътрешностите им из околността. Лешоядите го наблюдаваха е презрение.

Защитниците на Монтайе стояха по стените и барбикана и наблюдаваха приближаването им. Знамената на Транкавел плющяха на вятъра над почернялото укрепление. Главната порта се отвори със скърцане.

Излязоха трима мъже на коне под герба от златно и черно на Транкавел. Това нямаше как да е водачът им! Изглеждаше истински младок.

Спряха на десетина стъпки от тях. Мъжът, който яздеше начело – наистина съвсем момче, – вдигна ръка. Едното му око беше синьо, а другото зелено, забеляза Симон. Удивително.

– Аз съм Раймон Перейа – представи се той – и съм сенешал на Монтайе.

– Аз съм отец Диего Ортиз. Това е отец Симон Жорда.

– Защо Дьо Монфор не е с вас?

– Той ни изпрати да преговаряме от негово име, тъй като въпросът не е от военно, а от църковно естество.

– Нима? Въпроси на вярата ли ще обсъждаме тук? Тогава защо не ни обстрелвате със свещени библии от обсадните си машини, ами с камъни?

– Искаме да ви предложим помилване.

– Канех се да ви предложа същото. Вкочанили сте се в шатрите си, скоро ще дойде и снегът. Ако сега си тръгнете, ще ви обещая да не яздя след вас и да не ви съсека като псета, каквито сте.

Отец Ортиз се усмихна.

– Знаете, че няма как да се случи. След няколко дни нашата балиста ще срине стените ви и със сигурност ще ни молите за милост. Тук сме в свещеното име Божие. Защо затворихте вратите си пред нас?

– Щом сте тук по Божии дела, защо водите със себе си войска?

– Заели сме се да изкореним ереста.

– Ереста? В Монтайе няма еретици. Всички сме добри католици.

– Тогава нека да влезем в крепостта ви и ще изнесем заедно литургия, после ще ви оставим на мира.

– Ако не го направим?

– Симон дьо Монфор иска този замък. Очаква и други от неговите обсадни машини да дойдат от Каркасон, за да подсигурят победата му. Не подценявайте решимостта му да я постигне. Ако обаче се спогодите с него, той ще прояви милост, защото се е посветил на делата на папата. Щом сте добри католици, както казвате, от какво има да се боите?