Колин Фалконър - Стигмата

Елионор се препъна, докато я изблъскваха през вратата. Когато падна, един от войниците заби копието си между раменете ѝ. Тя извика от болка. Анселм изрева и си проправи път през тълпата. Като видя великана да се приближава, войникът отстъпи, но Жил го беше очаквал и с коня си препречи пътя му. Без колебание го повали с плоската част на меча си. Всички останали бяха подкарани към другата страна на площада, за да чакат разпита.

Изведоха добрите хора през вратата, пазени от пешаци от кръстоносната армия. Възседнал сив кон, Симон ги поведе. Кладата беше издигната от дърва, слама и катран. Бързо овързаха катарите заедно с железни вериги.

Щом ги оковаха, еретиците бяха изблъскани към средата на кладата. Симон видя жена сред тях. Не очакваше да горят жени.

Дадоха им възможност да се отрекат от ереста и да се върнат към Христос, но това беше само формалност. Един от войниците доближи главня към сламата. Симон зачете на висок глас от молитвеника си, извисил глас над прашенето на катрана. Жената се разпищя. Симон преглътна с мъка, устата му беше пресъхнала. Осъзна, че трябва да крещи молитвите, за да надвика предсмъртната им агония. Няколко от тях се опитаха да избягат от пламъците въпреки тежките си вериги и бяха изблъскани обратно от войниците с техните пики.

О, Боже, прости ми.

Хаплив вятър подклаждаше огъня и за миг той видя как жената и другарите ѝ се гърчат сред пламъците с горящи дрехи. После вятърът задуха в друга посока и задушлив черен дим скри хората на кладата. Дори войниците трябваше да се отдръпнат.

Симон постави ръка пред лицето си, за да се предпази от горещината. Сивият му кон биеше земята с копито, уплашен от огъня. Симон изпя още няколко думи за прослава Божия и после решимостта му го напусна.

Искаше да запуши ушите си, за да не чува, но знаеше, че войниците го наблюдават. Опита се да запази самообладание, но писъците не спираха и не спираха. Не му се вярваше колко дълго време е необходимо на човешкото същество, за да изгори. Защо не можеха да умрат, защо трябваше да вият така?

За пръв път присъстваше на изгаряне, никога не беше усещал мириса на горяща плът, нито беше чувал как мазнината в човешкото тяло цвърти в огъня. Никога не беше виждал човешки крак да се пръсва от горещината и костите да пукат сред въглените.

Най-накрая свърши, слава на нашия Господ Иисус Христос. Той се взираше в почернелите тела, които догаряха сред пламъците, и държеше плаща си пред устата и носа, за да не видят войниците, че повръща.

След това войниците загребаха в жаравата. Извлякоха овъглените трупове от кладата с дълги прътове и натрошиха костите с метални пръти, защото законът казваше, че от тялото на еретика не бива да остава нищо, което да мърси земята. Пепелта и костите по-късно щяха да бъдат хвърлени в реката, която окончателно да ги затрие.

Симон затвори молитвеника си и се извърна. Чувстваше се омърсен. Никога повече няма да бъда чист.

ОТЕЦ ОРТИЗ СЕДЕШЕ НА СТОЛ с висока облегалка в укреплението при главната порта. От донжона донесоха за него огромна дървена маса, кракът му отпочиваше на стол. Изглежда, го болеше. До него седеше нотариус с перо, нож и пергамент, с приведена глава и готов да запише разпитите, както изискваха правилата.

Няколко въглена бяха донесени от огнището в голямата зала и поставени в мангал близо до стола на отец Ортиз: безполезен жест, защото беше толкова студено, че дъхът му увисваше във въздуха на малки бели облаци. Няколко лоени свещи бяха поставени на масата и топящият се восък течеше върху дървото, от горящата мазнина из въздуха се носеше лош мирис. Но не толкова лош, колкото вонята, която се носеше извън стените.

До този момент се беше задоволявал да приема според реда клетвите за вярност от войниците и гражданите на Монтайе, въпреки че това му причиняваше болка. Но когато Анселм Беранже беше избутан пред него, поведението му се промени.

– Приемаш ли Светата църква като твое средство за спасение? – попита го той, както беше попитал вече сто души тази сутрин.

– Приемам.

– Вярваш ли, че сам Бог е създал света?

– Вярвам.

– Вярваш ли, че Иисус се е въплътил и чрез саможертвата му ти си спасен?

– Да, вярвам.

– Вярваш ли, че хлябът и виното, осветени от свещеника, са неговото тяло и кръв?

– Вярвам.

Той привърши списъка с подготвените въпроси. Анселм очакваше да му позволят да мине през вратата. Но отец Ортиз не беше приключил с него.