Колин Фалконър - Стигмата

– Никога ли не си се покланял пред свещеник на катарите?

– Никога.

– Но твоята жена е била еретичка, нали?

– Беше.

– А ти се опита да я спасиш тази сутрин, когато тя отиде да се съочи с праведната си присъда?

– Аз съм добър католик, ходя на литургия всяка неделя, ям месо и се изповядвам пред свещеник. Не съм еретик.

Отец Ортиз въздъхна и кимна. Войниците изблъскаха Анселм през вратата при останалите. Следваше червенокосата.

– Как се казваш?

– Фабрисия Беранже.

– А, Фабрисия Беранже! Ти ли си дъщерята на еретичката?

Фабрисия видя баща си да я наблюдава от другата страна на вратата с измъчен, пълен със страх поглед. Само аз му останах, помисли си тя. Той живее за мен.

– Така е.

– Слушал съм за теб. Славата ти стигна Тулуза, знаеш ли? Покажи ми ръцете си.

Фабрисия излезе напред и протегна ръцете си с дланите нагоре. Отец Ортиз огледа белезите.

– Ти си вещицата, която твърди, че цери хората с допира на ръцете си?

– Никога не съм твърдяла, че имам такава дарба – рече тя.

Но после се олюля и падна върху масата.

– Какво ти става? – попита отец Ортиз.

В очите на жената се беше появил налудничав израз. И този поглед го смрази. Небеса! Тя беше обсебена.

– Диего Ортиз – рече Фабрисия. – Бог те знае и познава мислите ти. Ти ще умреш, заобиколен от ангели, преди празника на апостол Йоан. Ще напуснеш тази земя, крещейки от болка и страх, и нищо няма да може да те спаси.

Фабрисия чу как баща ѝ извика от мъка от другата страна на вратата. Отец Ортиз скочи на крака и кресна на двама от стражите си.

– Думите ѝ я осъдиха. Затворете я! Ще я разпитам по-късно.

ЗАТВОРЪТ, В КОЙТО Я ХВЪРЛИХА, беше прокопан в основата на крепостта; входът беше през капак от главния затвор отгоре. Затвориха я в самота и мрак.

Тъмничарят, Ганаш, махна резето и Симон се спусна по въжена стълба в дупката. Почака на напречника, докато очите му привикнат с мрака.

Вдигна свещта, която тъмничарят му беше дал. В продължение на три дни я държаха на престояла вода и малко плесенясал хляб и последствията от този строг пост бяха налице. Кожата ѝ беше прозрачна като мокър лен, имаше и тъмни сенки около очите. Косата ѝ беше сплъстена и мръсна.

Опита се да си спомни какво беше чувството да съгреши с нея, но неуловим като дим, споменът му убягваше всеки път щом го потърсеше.

– До какво място стигнахме – прошепна той.

Тя не помръдна, дори не го погледна.

– Помниш ли? Баща ти искаше да те разубедя да не влизаш в манастир. Не повярвах на очите си, като те видях днес. – Лойта от свещта запращя, когато пламъкът улови течение. – Често мислех за теб.

Когато Фабрисия заговори, гласът ѝ сякаш идваше от другаде.

– Видях ви да пеете химни, докато изгаряха майка ми.

– Нямам участие в това.

– Вие сте дявол, от най-лошите, защото си казвате колко сте добър, колко сте свят. Испанските наемници, които се биха с нас, мога да ги разбера, убиват за пари и изнасилват, когато могат, но не се притесняват от това. Не се преструват, че са дясната ръка на Бога. Не са... сантиментални.

Симон се олюля.

– Думите ти ме наскърбяват.

– Казвам го заради себе си, отче. Нито за миг не съм помислила, че ще проникнат през вашите доспехи от святост. Все още усещам дима от кладата на майка ми, но предполагам, че вие, който сте свещеник, сте привикнали към мириса на овъглена плът. За вас е като благовоние.

Той пое дълбоко дъх и изрецитира речта, която беше репетирал, преди да дойде.

– Дойдох да ти поискам прошка, Фабрисия Беранже, за случилото се в Тулуза. Онова, което някога споделихме, беше похот, не беше любов, а онова, което сторих, което ме принуди да сторя, обезчести и двамата. То погуби душата ми пред лицето на Бог и доведе семейството ти на това място. Търкаляхме се в мръсотия и трябва да прекараме остатъка от живота си, като се пречистваме.

– Знам, че искате от мен да споделя вината за случилото се, но истината е, че бях безсилна да ви спра. Вярвам, че това е мярка за собствената ви мерзост, че тази единствена проява на похот все още ви тормози, докато изтезавате други човешки същества до смърт, без да се отвращавате, и заради това се имате за набожен. Моля ви, оставете ме сега. Хранят ме само със стар хляб и вода и силите ми са малко. Не искам да ставам, това е всичко, което ще ме поддържа до следващия ден.

Нямаше какво друго да се каже. Той се качи отново по стълбата и извика Ганаш. Когато си тръгна, чу как капакът се тръшна след него.