Колин Фалконър - Стигмата

– Знам това име. Дъщеря ѝ е тук в нашия затвор, нали? Истеричката, която има видения и наранява собствената си плът.

– Същата.

– Неведоми са пътищата Божии, братко Жорда. Вземете придружители сутринта и идете да го върнете. Ще го накараме да поработи. Ще работи в замяна на живота на дъщеря си.

МРАЗ И ПРОЛИВЕН дъжд потискаха духа и смразяваха костите. Анселм издърпа качулката на плаща над лицето си, хапливият порой прокапваше от върха ѝ. Зъзнеше неудържимо.

Светът така беше прогизнал от дъжда, та му се струваше, че дори скалите са се превърнали на вода, макар това да бяха потоци, които се появяваха в основата на канарите. Чу камъни да падат на пътя, калта под тях се беше раздвижила от дъждовете и те се откъртваха от скалите.

Подминаха няколко мъртви дървета, разцепени на две от мълния.

Едва виждаше на стотина крачки пред себе си през булото на дъжда. В ума си непрекъснато повтаряше "Отче наш".

След като се предадоха, войниците на Транкавел се бяха отправили към Кабаре. Но какво чакаше там един почтен зидар? Гладна зима, сняг и следващата обсада, когато кръстоносците се насочат нагоре по долината. Испанските наемници бяха тръгнали по своя път, само Бог знаеше накъде са се запътили, вероятно да се чифтосат с женски вълчици в планините. Анселм се беше присъединил към почтените и обикновените граждани, които се спускаха от планината. Малкият негодник Лу трябваше да го води за ръка, иначе той щеше да остане пред самите порти на Монтайе и да вие срещу тях да пуснат дъщеря му.

Очевидно всички се бяха насочили към Нарбона, която засега беше незасегната от войната и където зимата щеше да е по-мека. Вървяха в дълга и мръсна върволица, няколко колички, много от жените се препъваха от изтощение, някои люлееха мълчаливи деца до гърдите си. Децата гледат безизразно, мислеше си той, сякаш душите им вече са се пренесли в Рая и са изоставили телата си.

И той се чувстваше като тях. Съпругата му беше мъртва, дъщеря му – хвърлена в затвора, къщата му беше срината до основи. Какъв смисъл имаше оцеляването му? Живеенето беше просто привичка, която човек придобива.

Видя камък до пътеката и седна. Гледаше как пръстите на краката му потъват в калта. От носа му се стичаше дъжд. Замисли се за хляба на жена си, за топлината от пещта и горещата ѝ супа с бамя, овнешко и зеле. Гледаше как парата се къдри отгоре ѝ и протегна ръце, за да се стопли.

– Татко Беранже – рече Лу. – Какво правиш? – Момчето го разтърси за раменете. – Какво правиш?

– Ще ми се да поседя малко – отвърна той.

– Ако сега спрете, повече няма да станете. Хайде, тръгвайте!

Той го улови за ръката. Анселм се дръпна.

– Ще ви настигна.

Лу поклати глава.

– Знаете, че няма.

– И какво, ако не ги настигна? Трябваше да приема утешението с жена си, когато имах възможност, тогава щяхме да влезем заедно в Рая.

– Само свещеник може да ви изпрати там.

– Добре, тогава щяхме да сме заедно в Ада. Бях страхливец, оставих я да умре сама. Оставих ги да я отведат. Мислех, че ако аз поне остана жив, мога да защитя Фабрисия, а ето че тя е в затвора. Никаква полза няма от мен.

– Да не спираме, хайде.

– Защо? Защо толкова много искаш да оцелееш, момче?

– Защото си обещах един ден да имам меко легло и страхотен кон. Легло с червени кадифени завеси и кон с бяло петно над окото си. За това мечтая и няма да оставя тази мечта да си отиде! – Той отново задърпа ръката на Анселм и го принуди да се изправи. – Хайде. До довечера дъждът ще спре, а аз ще открадна храна за нас и всичко отново ще е наред. Ще видите.

Симон тръгна веднага след като звънът на камбаните се понесе над долината от църквата в Монтайе. Жил му беше дал войници, които да го придружават, а те му намериха кон, който да язди. Конят беше съвсем малко по-висок от него, но достатъчно кротък и послушен.

Той и свитата му тръгнаха в дъжда надолу към долината, по пътя към Сент Ибар. Гората беше черна и като цяло притихнала, само от време на време чуваше как се кършат клоните на храсталаците вероятно от диво прасе или гоблини.

В един момент спряха в най-гъстата част на гората и капитанът на телохранителите слезе от коня си, за да огледа следите.

Симон влезе в гъсталака да се облекчи. Видя олтар, издълбан в сърцето на голямо дърво. Вътре имаше малка черна фигура, езически идол, с кучешки зъби като вълк и подут корем. В основата на фигурката лежеше стъпкана бъркотия от цветя.