Колин Фалконър - Стигмата

Но аз не съм като него. Всичко, което правя, аз го правя за Бог. Не показах ли това с ужасната жертва, която направих, за да бъда по-свят?

Той запуши ушите си с ръце. Еретиците не спираха да пищят в пламъците. Трябваше да намери начин да ги накара да млъкнат.

В ЦЪРКВАТА имаше ниша зад мястото за хоровите песнопения. Някога тук бе имало олтар на светец. Добрите хора го бяха белосали в краткото време, в което бяха притежавали църквата. Отец Ортиз го беше осветил повторно и поставил на мястото прост дървен кръст и така беше осигурил лично място за размишление над божественото, докато църквата възвърне предишния си блясък.

Симон отиде при кръста и падна на колене, скрит от погледите на поклонниците и наемниците, които се бяха подслонили в нефа. Но безбожната им глъч прекъсваше мислите му, докато търсеше думите от молитвата.

Не можеше да се сети друго, освен: Прости ми.

Мислил си беше, че тя няма повече сила над него, въобразявал си беше, че може да се възхищава на красотата ѝ, така както откриваше удоволствие в съзерцанието на ангелите, изрисувани върху свода на катедралата Сент Етиен. Не вярваше, че все още може да я желае, не и такава, каквато беше – мръсна, паднала духом и облечена в парцали. Това наистина беше прекалено жестока шега.

Прекара с нея само няколко минути и сърцето му отново беше черно.

Когато светлината отстъпи в параклиса, той помоли Бог за изкупление.

– Погледни какво са сторили с нашата църква! – чу познат глас.

– Отец Ортиз!

Милостиви Боже, съществува ли място, където да намери мир?

– Потискащо е да се гледа как тези изгубени души са се вкопчили упорито в мрака. Де да можеха да приемат нашия Спасител, светът щеше да бъде спасен и те да намерят мир на небето, вместо да бъдат прокълнати за вечни мъки и страдания. Толкова е проста тази истина, че се чудя защо хората не я схващат веднага. – Отец Ортиз падна на колене до него.

– За какво се молиш?

– Обезпокоен съм.

– Все още ли сте разстроен от кладата? Трябва да разберете, че аз не приемам леко каквато и да е проява на жестокост, но човекът трябва да страда за своите грехове, защото такова е естеството на нещата. А тези, потъналите в невежество души, които изгорихме, са най-големите грешници от всички, защото са оръдия на Дявола. Щом ние сме избрани за оръдия на Всемогъщия Бог, тогава трябва да приемем бремето си стоически и смирено. Ако се плашите от дълга, тогава не сте от полза за Бог.

– Не трябваше ли да убедим тези еретици в правотата си, вместо да ги умъртвяваме по такъв начин?

– Ако раната е гноясала, не поставяте ли горящо желязо, преди заразата да се е разпространила в останалата част от тялото? Затова еретикът трябва да бъде заличен из корен, братко Жорда, защото, като отказва да се покае, той излага на опасност всички други. Еретикът застрашава нашите институции и градове, нашия крал, нашия викар в Рим, всичко, което стои между нас и диващината. Не забравяйте, ние стоим на стража пред хорските умове. Трябва да унищожим всичко, което идва от Дявола и забавя благодатния миг на окончателното Христово завръщане.

– А вие какво бихте направили на тяхно място, отче? Не бихте ли се надявали на милост?

– Милост? Не! Ако ме заловят неверниците, аз трябва да се моля да ме разкъсат къс по къс и да ми избодат очите. Трябва да тъна в собствената си кръв, за да мога да нося мъченическа корона в Рая! – той постави ръка върху ръката на Симон. – Братко Жорда, не бива да упорствате в тези размишления. Натоварен бяхте със задачата да бъде спасена тази земя от Дявола! Като свещеник от Светата църква вие ще отговаряте един ден не само за собствените си грехове, но и за греховете на тези, които са разчитали на вас за своето спасение. Вие сте избран за пастир на души. Ще позволите ли на вълците да вилнеят в паството ви, или ще стоите и зорко ще ги браните?

– Посветил съм живота си на Христос, отче Ортиз.

– Мнозина се преструват, че обичат Бог, но нямат характер за истинска посветеност. Спомнете си как нашият Господ изхвърля търговците от храма? Добре е да се молите на колене, но за да обича Бог, един монах трябва да е готов и да стои здраво на краката си! – отец Ортиз въздъхна. – Погледнете процепа в стената там горе. Вярвам, че е следствие от обстрела на нашата военна машина. Ще трябва да намерим зидари за поправките.

– Имахме един тук, но вие го пуснахте.

– Как му беше името?

– Беранже, Анселм Беранже. Работеше много години по възстановяването на църквата Сент Антоан в Тулуза. Съпругата му беше еретичка и сред онези, които изгоряха на кладата.