Колин Фалконър - Стигмата

От донжона отиде в цитаделата, благодарен за студения чист въздух. Опря се на един стълб и пое дълбоко дъх. Последният човек, когото искаше да види, беше Жил дьо Соасон. Великият пер го улови за яката, сякаш е слуга.

– Трябва да поговоря с вас, отче. Ще дойдете ли на някое уединено място?

– Какво има, сеньор?

– Трябва ми духовният ви съвет. Не тук, хората гледат. Вземете си епитрахила и елате в покоите ми.

Жил се беше настанил в покоите на предишния сенешал. Той хвърли калните си ботуши върху копринената покривка на леглото. Симон забеляза, че използва красива сребърна кана като нощно гърне, вероятно за да покаже презрението си към всичко провансалско.

Но в мига, в който вратата се затвори и останаха сами, Жил падна на колене и протегна ръка за епитрахила. Целуна го и Симон го постави на врата си.

– Искате да се изповядате ли?

– Отче Жорда, истина ли е, че като съм служил вярно в кръстоносния поход, съм получил опрощение на всичките си грехове? Бих се повече от исканите четирийсет дни. Така ли е?

– Проявихте изключителна храброст на бойното поле, а Негово Светейшество казва, че всички, които са служили вярно като кръстоносци, ще получат опрощение.

– Ами бъдещите грехове?

– Не съм сигурен, че те са обсъждани.

– Но сте сигурен, че дотук ми е простено... всичко?

– Има ли нещо, което искате да ми кажете? Ако отхвърлите товара си, можете да откриете мир на този свят, както и в следващия.

– Най-малкият ми брат също е свещеник, знаехте ли това, отче? Както и в моето семейство, както и във вашето, има прекалено много братя. Той носи товара да е последният от нас. Не съм го виждал много години, но ми казват, че е благочестив и набожен като вас.

– Това ли искахте да ми кажете? Излишно беше да водим подобен разговор в уединение.

– Казвам ви го само за да можете да ме разберете по-добре. Имате ме за суров човек, нали? Но аз съм това, което вие самият щяхте да бъдете, ако бяхте напуснали утробата по-рано от братята си. Разбирате го, нали?

– Никога нямаше да съм като вас.

– Прав съм тогава, че сте ме съдили. Само че аз не съм чак толкова лош. Вашият Свети отец в Рим би си помислил така, нали бях на кръстоносен поход в Светите земи, а сега отново съм се отзовал на призива му.

– Какво искате да изповядате?

– Става дума за въпрос, който разглеждам в светлината на голямото дело, което извърших в името Божие. Ще ме уверите ли, че ако убия еретик, това е добро деяние? Не е убийство, защото душата на еретика не струва нищо. – Лицето на Жил беше порозовяло и той обилно се потеше. – Не е грях, ако убиеш неверник. Това е правилно, нали? Няма значение на каква възраст е?

– Какво ви тормози, сеньор?

– Имам едни сънища! И колкото и еретици да изгоря или да съсека, сънят не престава да се връща, нощ след нощ.

– Какъв сън?

– Това не е първият ми кръстоносен поход, отче. Служих под знамето Христово в Светите земи преди много години. Нападнахме едно село, една нощ; имаше сарацини, жени и деца. Едно новородено, по него все още имаше слуз от раждането. Аз...

– Убили сте детето? – попита Симон.

– То щеше да порасне и да стане сарацински воин! Ръката, която се протягаше към гръдта, един ден щеше да държи меч. Но...

– Но?

– Но все още го чувам да пищи нощем. Защо става така, отче? Оневинен съм за всички погрешни постъпки; не е необходимо да се изповядвам за стореното, защото не е грях. Това ми каза отец Ортиз. Защо тогава продължавам да го сънувам?

– Може би ако ви дам опрощение и ви наложа наказание, този кошмар ще спре.

– Защо да изтърпявам наказание за нещо, което съм направил от любов към Бог?

Симон не знаеше как да отговори на този въпрос. Постави ръка на главата на Жил.

– Опрощавам всичките ви грехове в името на Отца и Сина и Светия дух – направи кръст и забързано излезе от стаята.

Но аз съм това, което вие самият щяхте да бъдете, ако бяхте напуснали утробата по-рано от братята си. Разбирате го, нали?

Не, не съм като него, мислеше си той. Този мъж е жесток и се води само от собствената си изгода. Използва набожността като извинение, а всъщност служи само на собствената си жажда за величие. Как изобщо можа да направи подобно сравнение?

И въпреки това отец Симон все още усещаше мириса на кладата. Вонята от нея се беше просмукала в кожата му. Пропила се беше в дрехите и косата му, пепелта и мазнината на Елионор Беранже и другите. Не бяха ли крещели в съня ми през изминалите нощи, както детето пищеше в сънищата на Жил дьо Соасон?